Тайния дневник на Източната перла

— Честно казано, п-природата не ми въздейства особено — призна тя. — Обичам големите градове с техните оживени улици и високите сгради, които скриват хоризонта.

— Щеше да се чувстваш ужасно в Монголия. Там има само голи равнини — докъдето поглед стига.

Макар да споделях любовта на Тамура към големите градове, красивата природа никога не ме оставяше равнодушна, нито изпълваше сърцето ми с боязън. Моята приятелка беше силна, смела жена, но не вярваше докрай в себе си, защото според нея парите можеха да решат всеки проблем и без тях би била изгубена. Лично аз никога не съм надценявала парите — знам колко са необходими, но на върха на планината Фуджи оцеляването ти изобщо не зависи от тях.

Може би това, че имаше дете, правеше Тамура по-уязвима от двете ни. Тя вярваше, че богатството дава самочувствие и свобода, докато аз смятах, че всичко зависи единствено от нас самите. Надявах се приятелката ми да намери щастието си в Америка — там наистина парите можеха да ти осигурят живот по твой вкус. В онази далечна страна правилата бяха измислени от старци, шовинисти до мозъка на костите си. Можех да си представя Тамура — как се полюшва на високите си токчета по улиците на Ню Йорк, разпръсква аромат на жасмин и се отличава сред тълпата.

Още преди края на пътуването Тамура ми предложи да се настаня в една от нейните къщи в студентския квартал — оживен район, който щял да ми хареса. Тя ме увери, че ако се съглася да приемам мъжете, които ми праща, в най-скоро време ще съм събрала достатъчно пари, за да си устроя живота или, ако искам, дори да замина с нея за Америка. Нямах желание да ходя в Америка — в Япония се чувствах у дома си, но приех предложението. Бях сигурна, че Тамура ще ме представя на мъже от най-висок ранг и животът ми няма да е скучен. Нямах нищо против да поживея по този начин, докато не станеше време да продължа нататък.

Пътуването от Порт Артур до Токио остана в спомените ми като едно от най-приятните ми преживявания, а срещата с Тамура Хидари беше един от подаръците, които понякога ни прави съдбата.

Посрещнах двайсетия си рожден ден в Токио, както се бях надявала през всички онези безкрайно дълги, студени месеци в Монголия. Бях неизказано щастлива, че най-после съм си у дома. Къщата, в която Тамура ми предложи да се настаня, ми хареса от пръв поглед, още повече, че всяка от стаите носеше нейния отпечатък. Тя беше на три етажа, с по две стаи на всеки етаж, и беше боядисана в бледожълто, а по предната стена чак до покрива пълзеше глициния. Щорите на прозорците бяха с цвят на пергамент, а на първия етаж имаше веранда, където вечер по хлад беше много приятно да седиш и да слушаш щурците. Дългата вътрешна стълба с извити перила ми приличаше на растение, устремено към светлината. Всичко в къщата ми харесваше, но най ме радваше това, че стаите бяха топли. Кухнята на приземния етаж миришеше на оризова вода и зеленчуци. Тя беше с две мивки — едната на нивото на коленичил човек, другата — вдълбана в каменния под. Имаше и ниска дървена маса, избеляла от слънцето, което я огряваше от зори до обяд. До стената бяха навити на руло три-четири постелки за спане. Врата отвеждаше към малък вътрешен двор, в който нямаше нищо друго, освен един голям камък за търкане на дрехите.