Нишката на покварата

Стаята бе просторна и семпло обзаведена, но на девойката й харесваше. Няколко саксии с миниатюрни дръвчета и цветя украсяваха високите тесни маси. Молитвени нанизи висяха от тавана и прозвънваха тихичко, когато се удряха един в друг, раздвижвани от нежния бриз. Ако капаците на прозорците бяха отворени, Мишани щеше да може да се наслади на красивата гледка на градината, ала в момента разноцветните алпинеуми не я интересуваха. Момичето бе напрегнало слуха си, но не за да чуе по-добре далечния зов на бухала, цвърченето на чикикиите или проскърцването на някоя каруца; вниманието й бе насочено към звуците вътре в къщата — нечии потайни стъпки, тихо изсъскване или преместване на някой параван, последвано от студения звук на изваждан от ножницата кинжал.

Това бе последната нощ, която щеше да прекара в къщата на окхамбския търговец. Каквото и да станеше.

Бе спала съвсем малко през тези четири дни. Когато окото на Нуку се издигнеше в небето, почти успяваше да забрави за опасността, в която се намираше; Чиен бе отличен домакин и момичето дори бе започнало да харесва компанията му. Закусваха, обядваха и вечеряха заедно, докато музикантите му свиреха за тях, разхождаха се из градината и си говореха за най-различни неща. Обаче, когато се спуснеше здрачът и тя останеше сама, страхът се завръщаше. Тогава дългокосата девойка започваше да си задава множество въпроси, отговорите на които я безпокояха. Защо Чиен така щедро й предложи превоз от Окхамба до Сарамир? Защо каляската, която ги докара от пристанището, бе минала по толкова сложен и объркан маршрут? Защо любезният й домакин никога не я извеждаше извън стените на имението си? Та в Ханзеан имаше театър, градът беше средище на най-различни изкуства и предлагаше множество интересни преживявания за всеки негов гост. От друга страна, Мишани се чувстваше облекчена, че търговецът не я развежда из града, защото всяка публична поява беше опасна; Чиен навярно също осъзнаваше това и именно поради тази причина девойката се чувстваше разтревожена.

Ако домакинът й играеше роля, маската му щеше да падне тази нощ. Вечерта, както повеляваха обичаите, Мишани го бе уведомила за намеренията си да потегли на сутринта на следващия ден. Едва ли беше особено възпитано да бърза да си отиде след минимума от пет дни, изискван от етикета, ала нервите й бяха достатъчно обтегнати, за да й пука за това. Ако се измъкнеше без проблеми от тази ситуация, нямаше да срещне Чиен никога повече. Той бе прекалено навътре в морската търговия, за да си позволи подобен риск. Домакинът й не изглеждаше засегнат, но Мишани не забравяше, че търговецът имаше желязно самообладание и беше почти невъзможно да се разчете какво всъщност се криеше под маската на учтивостта му.

Тази нощ, реши момичето, нямаше да спи изобщо. Тя бе помолила една от прислужничките да й приготви отвара от ксатамчи — обезболяващо със страничен ефект на силен стимулант, което обикновено се взимаше рано сутрин при особено болезнен менструален цикъл. Жената я бе предупредила, че гостенката няма да може да мигне цяла нощ, ако изпиеше отварата толкова късно през деня, но Мишани й каза, че е готова да поеме риска и само ксатамчито ще облекчи страданията й.