Вината в нашите звезди

Дванадесета глава

Събудих се в четири часа сутринта, готова за новия ден. Тъй като повече не успях да заспя, останах да лежа в леглото, докато АИБВ изпомпваше въздуха навътре-навън, а аз слушах с удоволствие драконските звуци, въпреки че предпочитах да можех сама да контролирам дишането си.

Почетох от „Всевластна скръб“ до шест часа, когато мама се събуди и се обърна към мен. Тогава тя сгуши глава в сгъвката на шията ми, което ми се стори неудобно и смътно ми напомни за Огъстъс.

От хотела донесоха закуската в стаята ни, която, за моя огромна радост, се състоеше от деликатесни меса, както и от много други изкушения, влизащи в разрез с принципите на американската закуска. Роклята, която първоначално смятах да облека за срещата с Питър ван Хутен, влезе в употреба за вечерята в „Орание“, затова, след като взех душ и успях да пригладя в значителна степен косата си, в продължение на трийсет минути обсъждах с мама различните преимущества и недостатъци на наличното облекло, когато в крайна сметка реших да се пременя като Анна от ВС: кецове „Чък Тейлър“ и тъмни джинси, каквито винаги носеше, плюс светлосиня тениска.

На тениската имаше ситопечат на една известна сюрреалистична творба на Рене Магрит17, представляваща рисунък на лула, под която бе изписано с курсив Ceci nestpas unepipe („Това не е лула“).

— Не разбирам смисъла на тази картина — каза мама.

— Питър ван Хутен ще разбере, повярвай ми. Във „Всевластна скръб“ има стотици препратки към творбите на Магрит.

— Но това е лула.

— Не, не е — възразих аз. — Това е рисунка на лула. Разбираш ли? Всички изображения на един предмет са абстрактни по своята същност. Много находчиво.

— Кога успя да пораснеш толкова, че да разбираш неща, от които старата ти майка няма никакво понятие? — попита мама. — Сякаш беше вчера, когато обяснявах на седемгодишната Хейзъл защо небето е синьо. Тогава ме смяташе за гений.

— И защо е синьо небето? — попитах аз.

— Ами… — запъна се тя. А аз се засмях.

Колкото по-малко време оставаше до десет, толкова по-нервна се чувствах: нервна от това, че ще видя Огъстъс; нервна заради срещата си с Питър ван Хутен; нервна, че облеклото ми не е подходящо; нервна, че няма да успеем да открием къщата, защото всички къщи в Амстердам си приличат; нервна, че ще се изгубим и няма да успеем да се върнем във „Философ“; нервна нервна нервна. Мама все още се опитваше да поддържа разговора, само че аз вече не я слушах. Тъкмо се канех да я помоля да се качи горе и да провери дали Огъстъс е станал, когато той почука на вратата.