Вината в нашите звезди
- Автор: Грийн Джон
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт-България
- ISBN: 978-954-270-826-1
- Переводчик: Анна Стоева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Вината в нашите звезди». Краткое содержание книги:
Мъдър, дързък и суров, „Вината в нашите звезди“ на Джон Грийн е труден за преглъщане роман за смешното и трагичното в това да си влюбен и… на крачка от смъртта.
— Добре — каза той.
— Добре — отвърнах аз, след което се чукнахме. Отпих една глътка. Ситните мехурчета се стопиха в устата ми и поеха на север към мозъка ми. Сладко. Свежо. Вкусно. — Бива си го — казах аз. — Никога не съм пила шампанско.
В този миг се появи един добре сложен млад сервитьор с къдрава руса коса. Вероятно беше по-висок дори от Огъстъс.
— Знаете ли — започна той с приятен глас — какво е казал дом Периньон, щом измислил шампанското?
— Не — отвърнах аз.
— Той извикал на своите братя монаси: „Елате бързо! В момента вкусвам звездите“. Така че — добре дошли в Амстердам — Ще желаете ли меню, или ще се доверите на избора на главния готвач?
Двамата с Огъстъс се спогледахме.
— Ще се доверим на избора на главния готвач, но Хейзъл е вегетарианка. — Бях споменала този факт пред Огъстъс точно веднъж, в деня, в който се запознахме.
— Няма никакъв проблем — отвърна сервитьорът.
— Страхотно. Ще може ли още малко от това? — попита Огъстъс за шампанското.
— Разбира се — отвърна сервитьорът. — Тази вечер, млади приятели, сме затворили в бутилки всички звезди. Ох, тези конфети! — възкликна той и махна леко едно венчелистче от голото ми рамо. — От години не е било толкова зле. Има ги навсякъде. Много неприятно.
Сервитьорът си тръгна. Наблюдавахме как от небето се сипе сняг от конфети, които вятърът подхващаше и навяваше в канала.
— Не мога да повярвам, че някой изобщо ги намира за неприятни — каза след малко Огъстъс.
— Хората привикват към красотата.
— Но аз още не съм свикнал с твоята — отвърна той с усмивка. Усетих, че се изчервявам. — Благодаря ти, че дойде в Амстердам.
— Аз ти благодаря, че ми позволи да открадна Желанието ти — отвърнах аз.
— Благодаря ти, че носиш тази рокля, която е просто… уау — каза той. Поклатих глава, полагайки усилия да не се усмихна. Не исках да се превръщам в граната. Но в края на краищата той знаеше какво прави, нали? Решението беше негово.
— Ей, как завършва онази поема? — попита той.
— Моля?
— Онази, която ми рецитира в самолета.
— А, „Пруфрок“ ли? Завършва така: „Ние ще бродим в залите, дълбоко под морето,/ сирените ще ни окичат с водорасли, червени и кафяви,/ додето ни събудят човешки гласове и се удавим“.
Огъстъс извади цигара от пакета и потупа филтъра на масата.
— Тъпите човешки гласове все развалят хубавите неща.
Сервитьорът се появи с още две чаши шампанско и с нещо, което нарече: „Белгийски бели аспержи, попарени в лавандула“.
— Аз също не бях опитвал шампанско — каза Огъстъс, щом сервитьорът си тръгна. — В случай че това те интересува. Не съм опитвал и бели аспержи.
Дъвчех първата хапка.
— Страхотни са — уверих го аз.
Той си взе малко и преглътна.
— Боже. Ако това е обичайният вкус на аспержите, аз също ще стана вегетарианец. Към нас се приближиха някакви хора в лакирана дървена лодка, плаваща по канала отдолу. Един от пасажерите — жена с къдрава руса коса, може би трийсетинагодишна — отпи от бирата си, след което вдигна чаша към нас и извика нещо.
— Не говорим холандски — провикна се в отговор Гас.
Един от другите пасажери изкрещя превода:
— Каква красива двойка.
Храната беше толкова вкусна, че с всяко следващо ястие разговорът постепенно затихна до накъсани хвалебствия за превъзходния й вкус: „Иска ми се това ризото с лилави моркови да се превърне в човек, за да мога да го заведа в Лас Вегас и да се оженя за него“. „Този шербет от сладък грах е истински разкош. Щеше ми се да бях още по-гладна.“
След ньоките с пресен чесън и червени синапени листа сервитьорът обяви:
— Следва десерт. Още малко звезди преди това?
Аз поклатих глава. Две чаши ми стигаха. Шампанското не правеше изключение от високата поносимост, която имах към седативни вещества и болкоуспокояващи; усещах приятно затопляне, но не и замайване. Но все пак не исках да се напия. Не се случва често да преживееш такава вечер и затова исках да я запомня.
— Мммм — обадих се аз, след като сервитьорът си тръгна, а Огъстъс се усмихна накриво, зареял поглед нагоре по канала, докато аз гледах надолу. Тъй като имаше много неща за изучаване, настъпилата тишина не беше неловка, но аз исках вечерта да бъде съвършена. И тя беше съвършена, но в същото време имах чувството, че някой се бе потрудил да пресъздаде Амстердам, какъвто го виждах във въображението си, поради което не можех да забравя, че тази вечеря, както и самото пътуване, е само една болнична облага. Исках да си говорим и да се шегуваме най-непринудено, сякаш се намираме на дивана у дома, ала под повърхността се долавяше някакво напрежение.