Вината в нашите звезди
- Автор: Грийн Джон
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт-България
- ISBN: 978-954-270-826-1
- Переводчик: Анна Стоева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Вината в нашите звезди». Краткое содержание книги:
Мъдър, дързък и суров, „Вината в нашите звезди“ на Джон Грийн е труден за преглъщане роман за смешното и трагичното в това да си влюбен и… на крачка от смъртта.
— Всеки иска да води изключителен живот.
— Не всеки — отвърнах аз, неспособна да скрия раздразнението си.
— Да не си ми ядосана?
— Аз просто… — започнах, но не можах да довърша изречението. — Просто… — опитах отново. Между нас пламъчето на свещта премигна. — Беше много жестоко от твоя страна да кажеш, че смислен живот водят единствено хората, които живеят или умират в името на нещо. Наистина е жестоко да ми го кажеш точно на мен.
По някаква причина се почувствах като малко дете и тогава си взех малко от десерта, за да му покажа, че не съм чак толкова засегната.
— Съжалявам — каза той. — Нямах предвид това. Говорех само за себе си.
— Да, така е — отвърнах аз. Бях прекалено преяла, за да изям целия десерт. Страхувах се, че може да повърна, защото това ми се случваше често след хранене. (Но нямам булимия, а просто рак.) Бутнах чинията с десерта си към Гас, но той поклати глава.
— Съжалявам — изрече той отново и се пресегна през масата да хване ръката ми. Позволих му да го направи. — Мога да бъда и по-лош.
— И как по-точно? — подразних го аз.
— Искам да кажа, над огледалото ми има един калиграфски надпис, който гласи следното: „Всеки ден се къпи в утехата на божието слово“. Така че, Хейзъл, мога да бъда и по-лош.
— Звучи нехигиенично — отбелязах аз.
— Мога да бъда и по-лош.
— Да, можеш да бъдеш и по-лош. — Усмихнах се. Настина ме харесваше. Сигурно бях истински нарцис, но в мига, в който го осъзнах там, в „Орание“, започнах да го харесвам дори още повече.
Тогава се появи сервитьорът, за да отнесе десерта, и каза:
— Вечерята ви беше платена от господин Питър ван Хутен.
Огъстъс се усмихна.
— Този Питър ван Хутен не бил толкова лош.
Докато вървяхме край канала, започна да се смрачава. На една пресечка от „Орание“ спряхме на пейка в парка, заобиколена от всички страни от стари, ръждясали велосипеди, заключени за близката стойка или един за друг. Седнахме рамо до рамо с лице към канала и той ме прегърна.
Виждах отблясъците от светлините, идващи от Квартала на червените фенери. Но въпреки че се наричаше Квартала на червените фенери, идващото от там сияние изглеждаше призрачно зелено. Представях си стотици пияни туристи, които се олюляват и криволичат по-тесните улици.
— Не мога да повярвам, че утре ще ни каже — обадих се аз. — Питър ван Хутен ще сподели с нас прословутия ненаписан край на най-великата книга на всички времена.
— И то след като плати вечерята ни.
— Постоянно си представям как първо ще ни претърси за подслушвателни устройства. След това ще седне между нас на дивана в дневната си и ще ни каже шепнешком дали майката на Анна се е омъжила за Мъжа от страната на лалетата.
— Не забравяй хамстера Сизиф — додаде Огъстъс.
— Разбира се, ще ни разкаже и каква съдба е споходила хамстера Сизиф. — Наведох се напред, за да погледна канала. Там имаше толкова много бледи на цвят брястови венчелистчета, че изглеждаше чак нелепо. — Продължение измислено само за нас — заключих аз.
— Е, какво е твоето предположение? — попита ме той.
— Наистина не знам. Премисляла съм го стотици пъти. Но всеки път, когато препрочитам книгата, ми хрумва нещо различно. Нали разбираш? — Той кимна. — Ами ти, имаш ли теория?
— Да. Мисля, че Мъжа от страната на лалетата не е мошеник, но не е и богат, както ги кара да смятат. Мисля също, че след смъртта на Анна майка й заминава за Холандия заедно с него, убедена, че ще живеят там завинаги, само че между тях не се получава, защото тя иска да е близо до местата, където е живяла дъщеря й.
Изведнъж си дадох сметка колко много е мислил за книгата и че „Всевластна скръб“ беше важна за него, но не само заради мен.
Водата се плискаше глухо в каменните стени под нас; наблизо премина група приятели на велосипеди, които крещяха един през друг на скорострелен гърлен холандски; малките лодки на дължина не повече от самата мен, полупотънали в канала; мирисът на вода, останала неподвижна твърде дълго; ръката му, с която ме привличаше към себе си; истинският му крак, притиснат към моя по-цялата дължина от хълбока до стъпалото. Сгуших се още по-силно в него. Той потрепна.
— Извинявай, добре ли си?
Гас прошепна едно „да“, но очевидно изпитваше болка.
— Съжалявам — казах аз. — Имам ръбати рамене.
— Всичко е наред — отвърна той. — Дори е много приятно.