Вината в нашите звезди
- Автор: Грийн Джон
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт-България
- ISBN: 978-954-270-826-1
- Переводчик: Анна Стоева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Вината в нашите звезди». Краткое содержание книги:
Мъдър, дързък и суров, „Вината в нашите звезди“ на Джон Грийн е труден за преглъщане роман за смешното и трагичното в това да си влюбен и… на крачка от смъртта.
— Това не е костюмът ми за погребения — обади се той след малко. — Когато научих, че съм болен, ми обясниха, че вероятността да се излекувам е равна на осемдесет и пет процента. Знам, че това са страхотни шансове, но въпреки това ми изглеждаше като игра на руска рулетка. Искам да кажа, че през следващите шест месеца или една година ми предстоеше да мина през самия ад и да изгубя крака си, като всичко можеше да се окаже напразно, нали разбираш?
— Да, разбирам — отвърнах аз, въпреки че не разбирах. Винаги съм била неизлечимо болна; и целта на лечението ми винаги е била да удължи живота ми, а не да премахне самия рак. Появата на „Фаланксифор“ внесе известна доза неяснота в историята на болестта ми, но въпреки това се различавах от Огъстъс: последната глава на живота ми беше написана заедно с диагнозата. Докато Гас, подобно на повечето хора в ремисия от рака, живееше в несигурност.
— Нали — отвърна той. — Така че минах през фазата, когато изпитваш нуждата да бъдеш готов. Купихме парцел в „Краун Хил“ и един ден с баща ми се разходихме дотам, за да си избера място. Освен това планирах цялото погребение, а точно преди операцията помолих родителите си да ми купят костюм, някой наистина хубав костюм, в случай че се гътна. Но така и не се отвори случай да го облека. До тази вечер.
— Значи, това е костюмът за погребението ти.
— Точно така. Ти не си ли приготвила тоалета за своето?
— Да — отвърнах аз. — Една рокля, която купих за петнайсетия си рожден ден. Но не я нося на срещи.
Погледът му светна.
— Значи, това е среща? — попита той.
— Не ме притискай — отвърнах аз, свела очи притеснено.
И двамата бяхме преяли, но десертът — богат сочен крем, гарниран с маракуя — беше прекалено хубав, за да се пропусне, и затова се помотахме около него с надеждата да огладнеем отново. Слънцето беше като малчуган, който упорито отказва да отиде в леглото — минаваше осем и половина, а навън бе още светло.
— Вярваш ли в задгробния живот? — попита Огъстъс ни в клин, ни в ръкав.
— Мисля, че „завинаги“ е погрешно понятие — отвърнах аз.
— Ти си погрешно понятие — ухили ми се той.
— Да, знам. Точно затова излизам от обращение.
— Това не е смешно — отвърна той, извил очи към улицата. Оттам преминаха две момичета на колело, едното, от които се возеше странично на багажника.
— Хайде сега. Пошегувах се.
— На мен обаче мисълта за това да излезеш от обращение не ми се вижда смешна — отвърна той. — Сериозно, кажи: вярваш ли в задгробния живот?
— Не — отговорих аз, но после продължих: — Е, може би съвсем мъничко. Ами ти?
— Аз вярвам. — В гласа му звучеше увереност. — Без никакво съмнение. Но не точно в идеята за рай, където всички яздят еднорози, свирят на арфа и живеят в имения от облаци. Но иначе вярвам. Вярвам, че има нещо с главно Н.? Винаги съм вярвал.
— Наистина ли? — попитах аз. Бях изненадана. Честно казано, винаги съм свързвала вярата в съществуването на рая с някаква форма на интелектуална изостаналост. Само че Гас не беше тъп.
— Да — отвърна той тихо. — Вярвам в онази мисъл от „Всевластна скръб“: „Изгряващото слънце грееше твърде ярко в гаснещите й очи“. Мисля, че това е Бог — изгряващото слънце, ярката светлина, — а очите й са гаснещи, но не и угаснали. Не мисля, че после се завръщаме, за да преследваме или утешаваме живите, но мисля, че нещо се случва с нас.
— Но ти се боиш от забравата.
— Да, от земната забрава. Не искам да звуча като родителите си, но вярвам в съществуването на душата и в нейното безсмъртие. Страхът от забравата е нещо различно — това е страх, че няма да съм дал нищо в замяна на живота си. Ако човек не може да живее в служба на някое по-висше добро, тогава би могъл поне да умре за него. Това, от което ме е страх, е, че нито животът, нито смъртта ми ще имат някакво значение.
Аз поклатих глава.
— Какво? — попита той.
— Тази твоя мания да умреш за нещо или да живееш под знака на някакъв велик героизъм е малко странна.