Вината в нашите звезди
- Автор: Грийн Джон
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт-България
- ISBN: 978-954-270-826-1
- Переводчик: Анна Стоева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Вината в нашите звезди». Краткое содержание книги:
Мъдър, дързък и суров, „Вината в нашите звезди“ на Джон Грийн е труден за преглъщане роман за смешното и трагичното в това да си влюбен и… на крачка от смъртта.
— Боя се, че не — отвърна Лидевай. — Обикновено не е чак толкова… това е необичайно…
— О, млъквай, Лидевай. Рудолф Ото18 е казал, че не си се срещал с божественото, ако не си преживявал ирационална среща с mysterium tremendum, тогава работата му не е за теб. Аз пък ви казвам на вас, млади приятели, ако не успеете да доловите напереното отношение към страха на Jjasi och Filthy, тогава моята работа не е за вас.
Искам дебело да подчертая едно: това беше една напълно обикновена рап песен, само че на шведски.
— Ъъъ — запънах се аз. — А какво ще кажете за „Всевластна скръб“? В края на книгата майката на Анна е на път да…
Ван Хутен ме прекъсна, като започна да почуква по чашата си, докато Лидевай най-сетне не я напълни.
— Всъщност Зенон е известен най-вече с парадокса за костенурката. Да предположим, че се състезаваш с костенурка. Костенурката стартира с преднина от десет метра. Докато успееш да пробягаш тези десет метра, костенурката вероятно ще е изминала още един. А докато успееш да преодолееш и това разстояние, костенурката ще е отишла още по-напред и така до безкрай. Въпреки че си по-бърза от костенурката, никога няма да можеш да я настигнеш, можеш само да стопиш преднината й.
Разбира се, можеш просто да я задминеш, без да размишляваш как точно ще го направиш, но въпросът как е възможно това, е изключително сложен и никой не успява да намери отговор, докато най-сетне Кантор не доказва, че едни безкрайности са по-необятни от други.
— Хм — смотолевих аз.
— Предполагам, че това отговаря на въпроса ти — заяви уверено той, след което отпи щедра глътка от чашата си.
— Всъщност не — отвърнах аз. — Искахме да знаем дали след края на книгата…
— Отричам се от всичко в този отвратителен роман — прекъсна ме Ван Хутен.
— Не — отсякох аз.
— Моля?
— Това не е отговор — казах аз. — Осъзнавам, че историята остава незавършена, защото Анна умира, или защото състоянието й се влошава и вече не може да пише, но вие обещахте, че ще ни разкажете какво се случва с останалите герои — нали затова сме тук, имаме, аз имам нужда да знам.
Ван Хутен въздъхна. След още една чашка най-сетне каза:
— Е, добре. За кого искаш да знаеш?
— За майката на Анна, за Мъжа от страната на лалетата, за хамстера Сизиф и за всички останали.
Ван Хутен затвори очи, след което изду бузи, издиша и вдигна поглед към откритите дървени греди, пресичащи тавана.
— Хамстерът — каза той след малко. — Хамстерът е осиновен от Кристин. — Тя беше една от приятелките на Анна от времето, преди да се разболее. В това имаше логика. Помня няколко сцени, в които Кристин и Анна играеха със Сизиф. — Осиновен е от Кристин, живее няколко години след края на романа и умира спокойно в хамстерския си сън.
Това вече беше нещо.
— Супер — отвърнах аз. — Супер. А сега за Мъжа от страната на лалетата. Той мошеник ли е? И накрая жени ли се за майката на Анна?
Ван Хутен продължаваше да се взира в гредите на тавана. Отпи от скоча. Чашата му отново беше почти празна.
— Лидевай, не мога да го направя. Не мога. Не мога. — Той закова погледа си върху мен. — Нищо не се случва с лъжа от страната на лалетата. Въпросът не е в това дали е мошеник; защото той е Бог. Няма никакво съмнение, че той е метафоричното превъплъщение на Бог, и въпросът какво се случва с него, по своята глупост е съизмерим с въпроса какво става с очите на доктор Т.? Дж. Екълбърг от „Великият Гетсби“. Дали се е оженил за майката на Анна? Та това е роман, скъпо дете, а не исторически документ.
— Да, но сигурно сте размишлявали как продължава животът им като обикновени хора, независимо от метафоричната двузначност на образа им.
— Но те не са истински — отвърна той и отново взе да почуква по чашата си. — Нищо не се случва с тях.
— Но вие обещахте да ми кажете — заинатих се аз, напомняйки си, че трябва да бъда настоятелна. Не биваше да позволявам размътеният му разсъдък да кривне встрани от въпросите.
— Сигурно е така, само че тогава бях под въздействието на заблудата, че няма да издържиш едно презокеанско пътуване. Предполагам, че съм искал да… да ти предложа някаква утеха, но по-добре да не бях опитвал. Но ако трябва да бъда честен, тази детинска идея, че авторът на книгата може да вникне в същността на персонажите, е просто нелепа. Този роман, скъпа, се роди от несвързаните драсканици на една страница. А живеещите в него герои не съществуват извън тези драсканици. Какво се е случило с тях ли? Просто спират да съществуват в мига, в който романът завършва.
18
Рудолф Ото (1869–1937) е немски теолог, чийто основен труд е „Идеята за божественото“. — Б.ред.