Вината в нашите звезди

Той замълча и затова реших да се обадя.

— Не си чак толкова харизматичен — отбелязах аз. Той изсумтя невярващо. — Просто си готин.

Огъстъс се засмя.

— Проблемът с починалите — започна той, но се спря по средата на изречението. — Лошото е, че звучиш като пълен негодник, ако не ги идеализираш, но истината е… малко по-сложна. Ти също познаваш добре образа на силния духом човек, жертва на рака, който се бори стоически с болестта, полагайки нечовешки усилия, и никога не се оплаква и не спира да се усмихва дори в самия край и така нататък.

— Да, така е — отвърнах аз. — Това са едни чистосърдечни и благородни хора и всеки миг от живота им е вдъхновение за всички нас. Те са толкова силни! И толкова им се възхищаваме!

— Именно, но в действителност, като изключим тук присъстващите, е твърде малко вероятно от статистическа гледна точка болните от рак деца да са по-изключителни, състрадателни и упорстващи от останалите. Каролин винаги беше унила и потисната, но на мен това ми харесваше. Харесваше ми да си мисля, че бях единственият човек на света, когото не мразеше, и двамата с нея постоянно тормозехме другите. Тормозехме сестрите, останалите деца в болницата, семействата си и изобщо всички. Но не съм сигурен дали за това беше виновна тя, или туморът. Веднъж една от сестрите й ми каза, че туморът, който Каролин имала, е известен в медицинските среди като Гадния тумор, защото превръща болния в чудовище. Така че представи си едно момиче, простило се с една пета от мозъка си и преживяло наскоро завръщане на Гадния тумор, нали разбираш, че няма как да бъде пример за човек, борещ се стоически с рака? Тя беше… ако трябва да бъда честен, тя беше истинска кучка. Но това е нещо, което не бива да казваш, защото все пак е имала тумор и защото е мъртва. Да не говорим, че имаше достатъчно основателна причина за неприятния си характер.

Така беше.

— Нали се сещаш за онзи момент от „Всевластна скръб“, когато Анна прекосява футболното игрище на път за физкултурния салон и пада по очи на тревата, и как в този миг осъзнава, че ракът се е завърнал и отново пъпли в нервната й система, как не може да се изправи и лежи с лице на няколко инча от тревата, не вижда нищо друго, освен тази трева и начина, по който светлината се отразява в нея… Не си спомням точните думи, но беше нещо от сорта, че Анна е споходена от Уитманово просветление и определението за човечност е способността да се удивляваш пред величието на сътворението. Помниш ли този момент?

— Да, помня го.

— Така че след това, докато разбиваха тялото ми с химиотерапия, по някаква причина реших, че не мога да живея без надежда. Не непременно надежда, че ще се излекувам, но изпитвах същото като Анна в книгата, едно чувство на въодушевление и благодарност за това, че съм способен да се удивлявам.

Междувременно Каролин се влошаваше с всеки изминал ден. След известно време тя се прибра у дома и понякога наистина си мислех, че бихме могли да имаме нормални отношения, но това беше невъзможно, защото при нея не съществуваше филтър между мислите и езика й, което беше много тъжно и неприятно, а много често дори болезнено. Не все пак не можеш да зарежеш едно момиче с мозъчен тумор. Освен това родителите й ме харесваха, а и братчето й беше наистина сладко хлапе. Искам да кажа, как бих могъл да я зарежа? Та тя умираше.