Вината в нашите звезди

Това обясняваше защо не бе отговорил на писмата ми: просто не ги беше чел. Чудех се защо изобщо ги пази, при това в една празна и безлична всекидневна. Ван Хутен качи краката си на табуретката и кръстоса обутите си в чехли стъпала. Тогава махна с ръка към дивана. Двамата с Огъстъс седнахме един до друг, но не прекалено близо.

— Да ви предложа нещо за закуска? — попита Лидевай.

Тъкмо се канех да кажа, че вече сме закусили, когато се обади Питър:

— Лидевай, много е рано за закуска.

— Те са от Америка, Питър, и според техния биологичен часовник вече минава пладне.

— Тогава е късно за закуска — отвърна той. — Но щом биологичният им часовник показва, че минава пладне, значи, е време за коктейл. Пиеш ли скоч? — попита ме той.

— Дали пия… ъ, не, няма нужда — отвърнах аз.

— Огъстъс Уотърс? — попита Ван Хутен и кимна към Гас.

— Не, благодаря.

— Лидевай, тогава само за мен. Скоч и вода, моля. — Питър се обърна към Гас и попита: — Знаеш ли как приготвяме скоч с вода в тази къща?

— Не, сър — отвърна Гас.

— Наливаме скоч в една чаша и извикваме в ума си представата за вода, след което смесваме истинския скоч с абстрактната идея за водата.

— Може би една лека закуска преди това, Питър — предложи Лидевай.

Той ни погледна и прошепна високо:

— Тя мисли, че имам проблем с алкохола.

— Освен това мисля, че слънцето е изгряло — отвърна Лидевай, но въпреки това се обърна към бара във всекидневната, взе бутилката със скоча и напълни наполовина една чаша. След това му я занесе. Питър ван Хутен отпи една глътка и изпъна гръб.

— Такова добро питие трябва да се пие в идеалната стойка — заяви той.

Това ме подсети за собствената ми стойка и аз поизправих леко рамене. Нагласих канюлата по-добре. Татко все казваше, че един човек се познава по отношението му към сервитьори и асистенти. По този критерий Питър ван Хутен най-вероятно беше най-големият кретен на света.

— Е, значи, харесваш книгата ми — обърна се той към Огъстъс след още една глътка.

— Да — отвърнах аз от името на Огъстъс. — Освен това ние — тоест, Огъстъс — използва Желанието си, за да можем да дойдем тук и да научим от Вас какво се случва след края на „Всевластна скръб“.

Ван Хутен не каза нищо, а само отпи голяма глътка от питието си.

След малко Огъстъс рече:

— В известен смисъл причината да сме заедно е книгата Ви.

— Но вие не сте заедно — изтъкна той, без да поглежда към мен.

— Тогава причината да бъдем на крачка от това да сме заедно — обадих се аз.

Този път той се обърна към мен:

— Нарочно ли се облече като нея?

— Като Анна ли? — попитах аз.