Хартиени градове
- Автор: Грийн Джон
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: „Егмонт България
- ISBN: 978-954-27-1080-6
- Переводчик: Гергана Дечева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Хартиени градове». Краткое содержание книги:
След тази луда нощ Кю пристига в училище, за да установи, че Марго е изчезнала, оставяйки след себе си тайнствени следи. Момчето е объркано – за него ли са те? Трябва ли да се впусне слепешката в търсене? Кю и този път не се колебае. И внезапно се оказва във вихъра на вълнуващо приключение – нещо между пътепис, детективска и любовна история. А с разкриването на всяка следваща следа открива, че момичето, в което е влюбен, не съществува.
Рейдар прелистваше вестниците. След малко прошепна:
— Нищо след 1986.
Започнах да ровя из чекмеджетата на бюрата. Намерих клечки за уши, моливи, химикалки, опаковани по дванайсет в картонени кутии с античен дизайн. Носни кърпички. Чифт ръкавици за голф.
— Виждате ли нещо интересно? — попитах. — Интересно в смисъл дали някой е идвал тук през последните… да кажем… двайсет години?
— Освен ТРОЛ ВХОДОВЕТЕ — нищо друго — каза Бен. Бяхме в гробница, всичко бе погребано в прах.
— И защо тя ни доведе тук? — попита Рейдар.
— Не знам — казах. Марго я нямаше.
— Тука има някакви следи — каза Рейдар. — Няма прах. Като безпрашен правоъгълник е. В празната стая с килима. Сякаш някой е местил нещо, но не знам, не съм сигурен.
— И някой е боядисвал или рисувал — каза Бен. Рейдар насочи фенера към далечната стена на офиса, където имаше няколко ленти бяла боя. Сякаш на някого му бе хрумнала налудничавата идея да пребоядисва и хигиенизира, но е зарязал проекта след около… няколко минути. Приближих се към стената и там под бялата боя видях графити в червено. Виждах червените петна от спрея, но не различавах буквите. Просто червеното се просмукваше като кръв, но, да речем… кървенето беше прекалено слабо. До стената имаше кутия с боя. Отворена. Клекнах и мушнах пръст в кутията. Повърхността беше суха и твърда, но се пропука лесно и пръстът ми потъна в боята. И докато тя капеше от пръста ми, всички мълчахме, защото и тримата осъзнахме, че в крайна сметка някой бе идвал, неотдавна, съвсем скоро. И точно тогава сградата изскърца пак, Рейдар изтърва фенера и изпсува.
— Баси, изкарах си акъла — каза той.
— Копелета — обади се Бен. Фенерът бе все още на земята. Направих крачка назад, за да го вдигна, но Бен сочеше. Сочеше стената. Разсеяна светлина падаше върху червените графити и ги принуждаваше да изплуват на повърхността на бялата боя. Призрачно сивите букви на Марго:
ЩЕ ОТИДЕШ В ХАРТИЕНИТЕ ГРАДОВЕ И НИКОГА НЯМА ДА СЕ ВЪРНЕШ
Вдигнах фенера и го насочих директно към боята. Буквите изчезнаха. Но когато го насочих от друга част на стаята, успях отново да го прочета.
— По дяволите — едва промълви Рейдар.
И сега вече Бен каза:
— Копеле, може ли да тръгваме. Защото последния път, когато бях така изплашен. зарежи. Страх ме е, копеле. Това не е никак смешно.
„Това не е никак смешно“… беше един доста мек начин да се определи ужасът, който изпитвах. „Това не е никак смешно“ беше предостатъчно и за мен. Тръгнах бързо към ТРОЛ ВХОДА. Усещах как стените ни затискат.
10
Бен и Рейдар ме оставиха пред нас. Макар че не отидоха на училище, не можеха да си позволят да пропуснат репетицията на бандата. Седнах съвсем сам с „Песен за мен самия“. После отворих книгата и се опитах за десети път да прочета цялото стихотворение. Започнах пак отначало, но проблемът е, че това стихотворение е дълго около осемдесет страници. Освен това е и много странно, някакви неща се повтарят до безкрай, и макар че разбирах всяка отделна дума, не можех да схвана за какво става въпрос. Знаех, че подчертаните места бяха най-важните, но ако успеех да схвана цялото стихотворение, може би щях да разбера дали е нещо като предсмъртно писмо, или стихотворение на някой самоубиец, или нещо такова. Но не го схващах. Всичко изглеждаше без всякакъв смисъл.
Стигнах до десета страница, напълно се обърках, изцяло откачих, и реших да се обадя на детектива. Намерих визитката му в късите гащи, които пък открих в коша за пране. Той вдигна на второто позвъняване.
— Уорън.
— Здрасти. Ам… аз съм Куентин Якобсен. Приятел съм на Марго Рот Шпигелман.
— Помня те, хлапе. Какво става?
Казах му за следите, за минимола и за хартиените градове, за Сън Тръст Билдинг, където Марго каза, че Орландо е хартиен град, как бе казала, че не иска да я намерят децата накацана от мухи, за това, че трябвало да гледам под стъпалата си и да я търся там. Дори не ме попита защо съм влязъл без разрешение в изоставената сграда, какво съм правил там в десет сутринта в учебен ден. Само слушаше, мълчеше и чакаше да свърша. И когато свърших, каза: