Хартиени градове

Той сви ръцете си в юмруци и после изпружи пръстите. Докато вървях към него, започна да говори:

— В трети клас ядях много бой в училище. Майка ми не искаше да ме пребиват всеки ден, затова ме записа на таекуондо. Отидох само три пъти и научих само едно нещо, но това единствено нещо понякога помага: значи, гледахме как тоя таекуондо пич, дето ни беше учител, разбива с ръка дебел дървен блок и го зяпаме ние и се чудим: баси, как го направи тоя, а той ни каза, че ако си представиш как ръката ти минава през дървото и ако вярваш, че ръката ти ще мине през дървото, значи, ще мине.

Отворих уста да оборя тази идиотска логика, но той вече беше хукнал да се засилва и мина край мен като вятър. Колкото повече приближаваше прозореца, толкова по-бързо бягаше. И тогава без никакъв страх скочи в последната секунда, изви тялото си и с рамото напред удари дървения блок. Таях някаква надежда, че ще влезе през дъската право вътре и след него ще остане една Бен-образна дупка, като в анимационните филми. Но тялото му отскочи и той падна на задника си върху едно малко тревисто късче земя в океана от мръсотия и пясък, търкулна се на една страна и започна да разтрива рамото си.

— Счупи се — каза.

Предположих, че говори за рамото си, и хукнах към него, но той се изправи и тогава чак видях пукнатината в дървения блок. Беше на височината на Бен. Започнах да я ритам, а тя започна да се пука настрани и после с Рейдар вкарахме ръце в процепа и започнахме да дърпаме навън. В очите ми капеше пот, щипеше и гореше. Мигах, за да я разкарам. Дърпах с все сила напред, бутах назад, докато дървото се разпука. С Рейдар продължихме да напъваме, после той каза, че иска да си почине, и Бен се залови да ми помага. Най-накрая успяхме да отчупим едно голямо парче, през което можеше да се влезе. Вмъкнах се с краката напред и стъпих върху нещо като голяма купчина хартия.

През дупката влизаше светлина, но беше толкова слаба, че дори не можех да преценя колко е голяма стаята, нито пък можех да видя тавана, ако изобщо имаше таван. Въздухът вътре беше толкова горещ и спарен, че нямаше никаква разлика между това, което вдишваш, и това, което издишваш.

Обърнах се и брадичката ми удари челото на Бен.

— Имаш ли… — прошепнах, макар че беше тъпо, нямаше никаква причина да се шепне.

— Не — отвърна той шепнешком, преди да довърша. — Рейдар, донесъл ли си фенер?

Чух Рейдар да влиза през дупката.

— Имам един на ключодържателя. Не е много мощен.

Включи фенера и въпреки това почти нищо не се виждаше. Все пак разбрах, че сме сред лабиринт от метални рафтове. Купчината хартия се оказа стар календар с всички дни от годината. Дните бяха разпилени из стаята, пожълтели и нагризани от мишки. Зачудих се, че дали не е било книжарница, макар че по рафтовете не беше слагано нищо поне от няколко десетилетия. Имаше само десетилетен прах.