Кралица на кошмара
- Автор: Блейк Кендар
- Серия: Anna #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1770-3
- Переводчик: Георги Иванов Иванов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Кралица на кошмара». Краткое содержание книги:
Неговите приятели му повтарят, че Анна се е жертвала, за да може Кас да живее – не за да броди по улиците като мъртвец. Кас знае, че те са прави, но никое живо момиче не може да се сравнява с мъртвото момиче, в което той се е влюбил.
Сега той вижда Анна навсякъде – понякога в кошмарите си, понякога като видение наяве. Но нещо не е наред. Анна изглежда измъчена, смазана от тежестта на нещо невидимо за Кас. Най-накрая Кас разбира – Анна е в Ада!
Тя го е спасявала повече от веднъж, сега е време той да върне услугата.
– Какво правим? – пита Томас.
Защо пита мен? Всичко, което знам, е, че не можем да стоим под лампата до сутринта. Нямаме избор, освен да продължим напред, в сянката.
Когато нещо ме блъсва и падам на коляно, първоначално мисля, че е Томас, докато той не извиква „Пази се!“ с около три секунди закъснение. Ръцете ми се плъзгат по асфалта и се надигам да се изправя. Уморените ми очи мигат в тъмното, докато прибирам камата обратно в джоба си. Каквото и да беше това, което ме блъсна, не беше мъртво, а камата не е за живите. Някакъв кръгъл предмет лети към мен; навеждам се и нещото издрънчава в стената зад мен.
– Какво е това? – пита Томас, но после нещо го блъска, или поне така ми се струва.
Улицата е много тъмна и тясна, тротоарът също. Томас изхвърча към стълба на лампата, блъска се в една паркирана до бордюра кола, отскача като топче от флипер и се свлича до стената на сградата. Очите ми започват да се настройват и в периферното ми зрение една фигура се завърта и забива крак в гръдния ми кош. Падам по задник на цимента. Той замахва пак и вдигам ръка да се защитя, но всичко, което успявам, е да го избутам. Начинът, по който се движи, ме дезориентира; ту бавно, ту бързо. Изкарва ме от равновесие.
„Вземи се в ръце. Просто си изморен; не си дрогиран. Съсредоточи се и заеми позиция.“ Когато замахва отново, се навеждам, парирам и успявам да го нацеля с юмрук в главата, което го завърта и го отхвърля назад.
– Махай се – крещя и едва отбягвам неумел опит за подсечка.
За момент си мисля, че ще се откаже и ще избяга. Вместо това се изправя и пораства с четвърт метър. Думи започват да блъскат в ушите ми на език, който мисля е келтски, а въздухът започва да се стяга около мен.
Това е някакво проклятие. Целящо какво, не знам, но налягането в ушите ми се качва десет пъти повече, отколкото беше в самолета.
– Томас, какво прави той? – крещя аз.
Това беше грешка. Не трябваше да оставям въздуха да напуска дробовете ми. Те са се свили твърде много, за да поемат нов. Напевът превзема всичко. Очите ми горят. Не мога да дишам. Не мога да вдишам или да издишам. Всичко замръзва. Усещам тротоара под коленете си. Паднал съм.
Съзнанието ми вика за помощ към Томас, но вече го чувам, шепне напев в противодействие на другия. Този на нападателя ни е само думи и ларинкс; този на Томас е по-дълбок и пълен с мелодия. Постепенно Томас се чува все по-ясно, извисява глас над другия, който започва да се запъва и да диша тежко. Дробовете ми се отпускат. От резкия приток на въздух в гърлото ми и на кръв в мозъка ми се разтрепервам.
Томас не спира, въпреки че фигурата, която ни нападна, се е превила на две. Едната му ръка се вдига във вяла защита, а звукът, с който засмуква въздух, е остър и тънък.
– Спри!
Вдигам ръка и Томас спира напева си. Не проговорих аз.
– Спри, спри! – проплаква фигурата и маха с ръце да се отдръпнем. – Печелите, ок? Печелите.
– Какво печелим? – виквам аз. – Какво се опитваше да направиш?
Фигурата се отдръпва назад бавно по тротоара. Между тежките вдишвания се чува нещо като накъсан смях. Фигурата излиза под светлината на уличната лампа, стискайки гръдния си кош, и сваля качулката на суитшърта си.
– Момиче е – изтърсва Томас и аз го сръгвам.
Но е прав. Момиче е, стои пред нас с кариран каскет и изглежда доста невинно. Дори се усмихва.
– Сбъркали сте улицата – казва тя.
Акцентът ѝ звучи като този на Гидиън, но повече завалва думите.
– Ако търсите Гидиън Палмър, по-добре ме последвайте.
Глава шестнадесета
Момичето се обръща на пети и тръгва без колебание. Просто така тръгва, сякаш забравила, че преди две минути ни се нахвърли и се опита да ме убие. Очаква да я последваме, преценява, че нямаме друг избор, ако искаме да стигнем при Гидиън, преди краката ни да откажат. И ние наистина тръгваме след нея, леко резервирани. Това поведение плюс това, че ни нападна, показва, че е бая дръзка, или поне нагла. Гидиън би казал така, нали?
– Само две улици по-надолу сте – казва тя. – Но тук две улици имат доста сериозно значение.
Ръката ѝ сочи дясно и завиваме заедно.
– Насам са благопристойните къщи.
Взирам се в гърба ѝ. Под карирания каскет се спуска руса коса в стегната плитка. Стъпките ѝ излъчват увереност, както и факта, че не се тревожи, че вървим зад нея. Преди малко, под уличната лампа, не ни се извини. Не изглеждаше засрамена. Нито заради това, че ни нападна, нито дори заради това, че загуби.