Злочестие [bg]

— Разбира се — обявих аз и се качих на едното от скрибуцащите колела. — Поне някога можех. Не съм го правил от години, но това е като карането на колело, а?

— Технически погледнато, да.

Ейбрахам ме наблюдаваше неоснователно скептично. Колебанието ми не идваше от неумението да карам, както се доказа от обиколката, която направих, за да свикна с колелото.

Колелата ми напомняха за баща ми.

Проверих картата на мобилния. И изпратих кратко съобщение на Летящ рицар, за да не откачи заради Крадеца. Двамата с Ейбрахам тръгнахме, присъединявайки се към група велосипедисти любители на улицата. Не бях виждал често подобно нещо в Нюкаго; там на горните улици богатите с гордост ползваха работещи автомобили. А из долните улици всичко беше прекалено усукано и неравно и велосипедите не бяха практични.

В Илдития обаче имаше смисъл от тях. Тук покрай улиците имаше коли от сол, но на платното имаше свободно място. Много от колите от сол можеха да се избутат — те не бяха споени към улицата като в Нюкаго. Така оставаше открит и свободен път. Беше лесно, дори когато се налагаше да криволичиш в някое задръстване, което никой не беше разчистил. Тези неща порастваха отново всяка седмица.

За кратко се наслаждавах на пътуването ни, но не можех да не си спомня старите времена. Бях на седем, когато баща ми ме научи да карам колело. Твърде късно за пръв път; всичките ми приятелчета вече можеха да карат и бяха почнали да ме подиграват. Понякога ми се щеше да мога просто да се върна и да си ударя един шамар. Толкова бях плах и така не исках да действам.

Когато станах на седем, татко реши, че съм готов. Макар да хленчих през цялото време, той не показа раздразнение. Може би да ме учи да карам колело беше начин да се разсее от призовките за изнасяне и от апартамента, който беше тъй пуст само с двама обитатели.

За миг се озовах там с него, на улицата пред нашата сграда. По онова време животът не беше добър. Бяхме в криза, но аз имах него. Помнех ръката му на гърба си, докато той ходеше с мен, после тичаше с мен, а накрая ме пусна, за да мога да карам сам за пръв път.

И си спомних как внезапно почувствах, че мога да го направя. Обля ме вълна от чувство, което нямаше почти нищо общо с карането на колело. Тогава погледнах към уморената усмивка на баща ми и започнах да вярвам — за пръв път от месеци — че всичко ще се оправи.

В онзи ден си бях върнал нещо. Загубил бях много със смъртта на мама, обаче все още имах него. Знаех, че мога всичко, стига да имам него.

Ейбрахам стигна до един ъгъл и спря, за да даде път на две конски коли, натоварени със зърно от полето. До тях се движеха мъже с бойни пушки. Спрях до Ейбрахам с наведена глава.

— Дейвид? Дейвид… плачеш ли?

— Добре съм — пресипнало отвърнах аз и проверих мобилния си. — Тук завиваме наляво. Сандъкът е спрял да се движи. Би трябвало да успеем скоро да го настигнем.