Злочестие [bg]

Наведох се, за да погледна Крадеца в очите. Приличаше най-много на уплашено дете, въпреки че беше с няколко години по-възрастен от мен. Обгърна тялото си с ръце и се извърна настрани.

— Май нямам избор. Иначе той ще ме унищожи. Какви са вашите условия?

Премигнах. Честно… Дотам не бях стигнал. Погледнах останалите, които вдигнаха рамене.

— Хъм, да не убиваш никого от нас? — каза Мизи.

— Ами онзи с глупавите дрехи? — попита Крадеца и посочи Коуди с неговото камуфлажно облекло и тениската на някакъв стар отбор.

— Даже и него — отговорих аз. Мизи може би беше права да го изрече на глас. Епичните можеха да имат… странни идеи за светските нрави. — Първото правило е да не ни нараняваш, както и никого, когото доведем тук. Стоиш в базата и не използваш силите си, за да ни усложняваш живота.

— Добре — тросна се Крадеца и се обгърна по-здраво. — Обаче когато приключите, аз си получавам града, нали?

— За това ще разговаряме по-късно — казах аз. — Засега искам да знам как ни намери. Ако Проф може да повтори стореното от теб, ще трябва да се изнесем веднага.

— Ба. Добре сте си. Аз мога да подушвам Епичните; той не може.

— Да ги подушваш?

— Разбира се. Както се подушва готвено, нали? Това ми позволява да намирам Епични, за да… нали знаете…

За да открадне силите им.

Значи той беше и дозер освен всичко останало. Двамата с Меган се спогледахме. Тя беше разтревожена. Не бяхме преценили, че някой може да ни намери, като проследи нейните сили. За щастие, това беше много рядка способност. Определено имаше смисъл да е част от оригиналното портфолио на Крадеца.

— Дозери — казах аз и се обърнах отново към него. — Има ли и други в града?

— Не. Обаче онова чудовище, което беше ваш водач, има някакви дискообразни устройства, които правят същото.

Значи бяхме в безопасност. Дисковете бяха същите като онези, които имахме в Нюкаго. Изискваха пряк контакт, а Меган можеше да ги заблуди с илюзиите си. Не би трябвало Проф да успее да ни издири.

— Ето — продължи Крадеца. — Виждате. Готов съм да съдействам. Няма ли някой най-сетне да ми донесе нещо за пиене?

— Не можеш ли просто да си направиш? — попита Ейбрахам.

— Не — сопна се Крадеца и не предложи обяснение. Аз и без това знаех. Можеше да създава само ограничена маса предмети, които изчезваха, щом не се концентрираше върху тях. Направените от него храни и напитки нямаше да засищат, понеже щяха да изчезнат накрая.

— Добре тогава — казах аз. — Можеш да останеш. Но, както казахме, без да ни нараняваш. Това включва и отнемането на силите на някого от присъстващите тук.

— Вече го обещах, идиот такъв.

Кимнах на Коуди и му посочих Крадеца.

Коуди докосна козирката на кепето си в знак на съгласие.

— И така, какво ще желаеш да пийнеш? — заговори той на Крадеца. — Имаме хладка вода и топла вода. И двете имат вкус на сол. Но да погледнем оптимистично. Изпробвал съм и двете върху добрия стар Ейбрахам и съм уверен в рамките на разумното, че няма да ти докарат дрисък.