Злочестие [bg]

Погледнах назад и победата над Стоманеното сърце ми се стори лесна работа в сравнение с това. Бях имал на разположение десет години да се подготвя. Имах и Проф и Тиа, които изработиха подробностите на плана.

Какво правех тук?

На стълбите падна сянка и се появи Меган, осветена от кухнята горе.

— Здрасти. Дейвид? Защо седиш на тъмно?

— Просто си мисля — отговорих аз.

Меган продължи да слиза и най-сетне седна на пода до мен, включи мобилния си и го остави пред двама ни за осветление.

— Вкарали сме около четиридесет различни оръжия в града — промърмори тя, — а никой от нас не се досети да вземе една проклета възглавница.

— Изненадана ли си?

— Ни най-малко. Добра работа свърши днес.

— Добра работа ли? — отвърнах аз. — Нищо не предложихме.

— Никога нищо не се решава на първите срещи, Дейвид. Ти насочи всички в правилната посока, накара ги да мислят. Това е важно.

Свих рамене.

— Добра работа и със скрития мобилен — отбеляза Меган.

— Видя ли го?

— Обърка ме, докато не проверих сандъка. Мислиш ли, че ще действа?

— Струва си да опитаме. Искам да кажа, ако…

Млъкнах, понеже индикаторът на стената примигна леко.

Това означаваше, че някой е влязъл във входа на сградата до нас. Нашата фалшива врата излизаше там и беше една от заплахите за сигурността ни. Коуди я беше прикрил като положи тънък слой сол от едната страна и черен плат от другата на няколко дъски от дървени сандъци, които отмъкна отнякъде. Отвън вратата приличаше на която и да е част от стената, но можеше да се бутне и да се плъзне, за да се отвори. Коуди предупреди, че ако някой се намира във входа, може да дочуе нещо през фалшивата врата. Затова и имаше забрана за светлина и инструкции всички на приземния етаж да пазят тишина, ако отпред има някой.

Меган ме прегърна и се прозя. Чакахме хората отвън да отминат. Трябваше да сложим индикатор за натиск, който да ни показва, когато си тръгнат. Или пък камера, или нещо подобно.

Мобилните ни светнаха, а фалшивата врата се разтресе.

Примигнах и скочих на крака, следвайки Меган, която се беше раздвижила съвсем малко по-бързо от мен. И двамата извадихме пистолетите си секунда по-късно и ги насочихме към вратата. Ейбрахам изруга в съседната стая. След миг връхлетя с пушката.

Вратата се залюля, изскърца и се плъзна настрани.

— Хъм — произнесе нечий глас отвън. Представих си как Проф ни е проследил и нахлува. Изведнъж цялата ни подготовка ми се стори твърде проста и безсмислена.

Бях довел отряда до гибел.

Вратата се отвори докрай и разкри осветена в гръб фигура. Не беше Проф, а по-млад мъж, висок, слаб, с бледа кожа и къса черна коса. Огледа ни без помен от загриженост в очите, макар че беше изправен пред трима въоръжени.

— Тази врата не струва нищо — обяви мъжът. — Прекалено лесно се влиза. Мислех си, че вие, хора, ще сте по-кадърни!