Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Колата спря достатъчно близо, аз слязох, помогнах на Уили да се измъкне и платих на момчето. После се помъкнахме по изсъхналата изпотъпкана трева към трибуната, все едно, че тълпата около нас не съществуваше, а погледът на Уили бе насочен към далечни хоризонти и музиката свиреше „Кейси Джонс“.
Зарязах Уили до трибуната под палещите лъчи на слънцето и той остана да стои унесен там, сред изсъхналата морава, самотен в една чужда земя.
Намерих Дъфи и му казах:
— Доставих пратката, моля за разписка.
— Какво става с него? — запита Дъфи. — Той не пие. Да не се е напил?
— Не близва алкохол — казах. — Но на път за Дамаск просто видял великата светлина и тя го шашардисала.
— Какво става с него?
— Трябва по-често да разгръщаш светото писание — отвърнах му и поведох Дъфи към кандидата. Това беше трогателна среща. А аз се смесих с тълпата.
Беше надошъл много народ, защото миризмата на печено месо може да върши чудеса. Хората започваха да се събират пред трибуната и да заемат седящите места. До трибуната стоеше местната музика и свиреше „Ура, ура, всички са тук“. На самата трибуна се бяха качили двамата местни дейци без политическо бъдеще, които идваха сутринта в хотела, още един човек, изглежда, проповедникът, който трябваше да прочете молитва, и Дъфи. А и Уили, който вече се потеше. Те седяха на столове, наредени в задната част на трибуната пред завеса от знамена и зад покрита със знаме маса, на която имаше голяма кана и няколко чаши.
Пръв стана единият от местните дейци, който се обърна към приятелите и съгражданите си, за да им представи проповедника, който пък проточи врат и обърна към всевишния изпитото си костеливо лице, премигвайки срещу слънцето. После първият местен деец стана пак и прави-струва, даде думата на втория местен деец. Отначало ми се стори, че от втория ще има повече полза, защото наглед неговата силна страна бе издръжливостта, а не бързината, но и от него ползата не беше повече, отколкото от първия, от проповедника или всевишния. Само че му беше нужно повече време да осъзнае това и да покани Уили.
Уили се изправи самотен до масата, каза „приятели мои“ и бял като алабастър, взе да върти глава насам-натам и да рови в десния джоб на сакото си, за да извади речта.
Докато той се туткаше с листата и ги гледаше със смутен вид, сякаш бяха написани на чужд език, някой ме дръпна за ръкава. Беше Сади.
— Как е положението? — попита тя.
— Погледни и ще разбереш.
Тя се взря внимателно към трибуната, после попита:
— Как го постигна?
— По системата клин клин избива.
Тя погледна още веднъж към трибуната и каза:
— Вятър избива. Сега май са му забити два клина.
Аз се вгледах в Уили, който стоеше под палещото слънце с омекнали крака, запотен и безмълвен.
— Той е гроги — каза Сади.
— Цяла сутрин е в това състояние — обясних й. — Добре, че не е нокаутиран.
Тя продължаваше да го разглежда — почти по същия начин както предната вечер, когато безжизненото му тяло лежеше на кревата, а тя стоеше над него. В погледа й не се четеше ни жалост, ни презрение. Просто разсъждаваше и го преценяваше. След малко каза:
— Той може би е роден да бъде гроги.
Каза това с тон, който предполагаше, че за нея въпросът е разрешен. Но продължи да се вглежда в Уили със същото изражение.
Кандидатът все още се държеше на краката си, вярно, подпрян с едното бедро на масата. Дори започна да говори. Нарече присъствуващите свои приятели в два-три различни варианта и изрази радостта си, че се намира между тях. Сега той стискаше с две ръце ръкописа, навел глава като безрога крава, подгонена от зли кучета, и се обливаше в пот под палещото слънце. Но ето че успя да се овладее и вдигна глава.
— В ръцете си държа написаната реч — подзе той. — В нея се говори за нуждите на щата. Но аз ли да ви обяснявам от какво се нуждае щатът? Щатът — това сте вие. Вие най-добре знаете своите нужди. Погледнете си гащите. Нямат ли дупки на коленете? Заслушайте се в търбусите си. Не къркорят ли от глад? Вижте реколтата си. Не гние ли тя по полето, защото няма път да я изкарате на пазара? Погледнете децата си. Не растат ли те неуки като вас, защото нямат училище? — Уили замълча и мигайки, огледа тълпата. — Не — продължи той, — няма да ви чета никакви речи. Вие знаете много по-добре от мен какви са вашите нужди. Но искам да ви разкажа една история.