Знакът на Атина

— Франк! — ушите на Анабет поаленяха. — Просто слязохме тук да поговорим и сме задрямали. Това е всичко.

— Поцелувахме се малко — обади се Пърси.

— Не помагаш! — погледна го лошо Анабет.

— По-добре да… — Франк посочи към вратата на конюшните. — Ъ-ъ, трябва да се съберем на закуска. Бихте ли обяснили какво сте правили… или не сте правили… Просто не искам онзи фавн… така де, сатир, да ме убие.

Франк побягна.

Когато всички се събраха в столовата, нещата не протекоха толкова лошо, колкото Франк очакваше. Джейсън и Пайпър изглеждаха облекчени. Лио не можеше да скрие усмивката си и не спираше да мърмори: „Класика. Чиста класика“.

Само Хейзъл изглеждаше скандализирана, защото идваше от 40-те години на миналия век. Тя не смееше да погледне към Пърси.

Тренер Хедж, естествено, бе побеснял. Пърси обаче не можеше да го приеме насериозно, тъй като сатирът бе висок около метър и половина.

— Никога през живота си! — развика се треньорът, като размаха бухалката си и събори една чиния ябълки. — Това е против правилата! Безотговорно!

— Тренер — каза Анабет, — стана случайно. Говорихме си и след това заспахме.

— Освен това — обади се Пърси — започваш да звучиш като Терминус.

— Това обида ли беше, Джаксън? — присви очи тренер Хедж. — Ще ти дам аз на теб един Терминус!

Пърси с мъка сподави смеха си.

— Няма да се случи отново, тренер. Обещавам. Нямаме ли обаче по-важни теми за обсъждане?

— Добре — ядоса се още повече Хедж, — но да знаеш, че те наблюдавам, Джаксън. А от теб, Анабет Чейс, очаквах малко повече разум.

Джейсън прочисти гърлото си.

— Да вземем да хапнем, а?

Срещата протече като военен съвет с понички. От друга страна, най-важните дискусии в лагера на нечистокръвните се провеждаха около масата за пинг-понг с крекери и чипс, така че Пърси се почувства като у дома си. Той им разказа за съня си — за близнаците гиганти, които им готвеха посрещане в подземен паркинг с гранатомети, за това, че Нико ди Анджело бе хванат в една бронзова делва и бавно се задушаваше. Каза им и за семенцата нар в краката му.

Хейзъл едва сподави плача си.

— Нико… богове, семенцата.

— Знаеш за какво служат? — попита Анабет.

— Веднъж ми ги показа — кимна Хейзъл, — те са от градината на нашата мащеха.

— Мащеха? — попита Пърси. — О, имаш предвид Персефона.

Пърси бе срещал жената на Хадес веднъж. Не му се бе сторила като слънчев човек. Беше видял и нейната градина — зловещо място, пълно с кристални дървета и цветя, избуяли в кървавочервено и призрачнобяло.

— Семенцата се използват само в краен случай — каза Хейзъл.

Пърси разбра, че тя е изнервена, понеже всички сребърни прибори на масата започнаха да пълзят към нея.