Знакът на Атина
- Автор: Риордан Рик
- Серия: The Heroes of Olympus #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-0866-7
- Переводчик: Александър Драганов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Знакът на Атина». Краткое содержание книги:
На златистата светлина бе трудно да се каже, но му се стори, че Анабет се е изчервила.
— О — каза тя.
Пърси се уплаши, че е прекалил. Може би я бе уплашил с мечтите си за бъдещето. Обикновено тя правеше плановете. Пърси се прокле наум.
Макар да познаваше Анабет отдавна, му се струваше, че не я разбира добре. Макар че бяха гаджета от няколко месеца, връзката им му се струваше крехка и деликатна като стъклена скулптура. Той се ужасяваше от мисълта, че може да направи нещо погрешно и да я разруши.
— Съжалявам — каза той, — просто… имах нужда от тази мисъл, за да ми дава надежда, да ми помага да продължавам напред. Забрави, че…
— Не! — каза тя. — Не, Пърси. Богове, това е толкова мило. Просто… просто ме е страх, че изгорихме моста си за там. Ако не успеем да възстановим мира с римляните… богове, двете поколения герои винаги са се мразели. Затова боговете са ни разделили. Не знам дали можем да се установим там.
На Пърси не му се спореше, но и не можеше да се откаже от тази надежда. Струваше му се важно да я запази. Не само за себе си и за Анабет, но и за всички герои. Трябваше да бъде възможно да принадлежиш едновременно към два свята. В крайна сметка, това бе смисълът да си полубог — създание, което не принадлежи изцяло нито на света на смъртните, нито към този на Олимп. Човек, който трябва да помири двете страни на своята природа.
Уви, това му напомни за боговете, за войната, която им предстоеше, и за близнаците Отис и Ефиалт.
— Сънувах кошмар, когато ме събуди — призна той и разказа на Анабет какво е видял в съня си.
Дори най-лошите новини не я изненадаха. Тя поклати тъжно глава, когато й описа затвора на Нико в бронзовата делва. Очите й гневно заблестяха, когато чу, че гигантите планират да унищожат Рим в някакво шоу, което ще включва и собствената им смърт.
— Нико е примамката — каза тя. — Явно слугите на Гея са успели да го пленят. Не знаем обаче къде го държат.
— Някъде в Рим — каза Пърси, — в подземията на Рим. Казаха, че на Нико му остават броени дни живот. Не знам обаче дали ще издържи и толкова без кислород.
— Немезида също бе казала, че ни остават пет дни — каза Анабет — до календите на юли. Поне сега знаем защо срокът е такъв?
— Какво е календи?
Анабет се усмихна, както правеше винаги, когато нещата ставаха като в добрите стари времена — Пърси да не знае нищо, а тя да му го обяснява.
— Това е римската дума за начало на месеца. Оттам идва нашата дума календар. Как обаче ще оцелее Нико дотогава? Трябва да говорим с Хейзъл.
— Сега ли?
Тя се поколеба.
— Не. Мисля, че можем да изчакаме до сутринта. Не искам да я будя с такива вести в средата на нощта.
— Гигантите споменаха някаква статуя — спомни си Пърси — и нещо за някаква приятелка, която я пази. Която и да е тя, дори Отис беше уплашен. Всеки, който може да уплаши гигант…
Анабет погледна надолу към магистралата, която криволичеше между тъмни хълмове.
— Пърси, да си виждал наскоро Посейдон? Да си получавал някакъв знак от него?
— Не — поклати глава той, — не и от… леле. Отдавна не бях мислил за това. Не и от края на войната с титаните. Видях го в лагера на нечистокръвните, но това беше миналия август. — Внезапно усети, че го полазват тръпки. — Защо? Да не би да си видяла Атина?
Тя не отвърна на погледа му.
— Преди няколко седмици — призна му. — Не мина добре. Тя не беше на себе си. Вероятно става дума за гръко-римската шизофрения, спомената от Немезида. Не съм сигурна. Тя ме обиди. Каза, че съм я провалила.
— Провалила си я? — Пърси не бе сигурен, че е чул правилно. Анабет беше съвършената героиня. Тя бе всичко, което едно дете на Атина трябваше да бъде. — Но как…
— Не знам — каза нещастно тя. — Освен това и мен всяка нощ ме измъчват кошмари. Само дето моите са напълно безсмислени.
Пърси остана смълчан, но Анабет не каза нищо повече. Искаше му се да я накара да се почувства по-добре, да й каже, че всичко ще е наред. Знаеше обаче, че не може. Искаше да оправи всичко, за да могат да живеят щастливо. След всичките тези години и най-жестоките богове трябваше да признаят, че двамата го заслужават.
Имаше обаче чувството, че не може да помогне на Анабет по друг начин, освен просто да бъде до нея.
Дъщерята на Мъдростта върви сама…
Чувстваше се като в капан, все едно отново бе потънал в мочурището в Аляска.