Знакът на Атина
- Автор: Риордан Рик
- Серия: The Heroes of Olympus #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-0866-7
- Переводчик: Александър Драганов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Знакът на Атина». Краткое содержание книги:
И гигантите изчезнаха в мрака, оставяйки Пърси сам с делвата. Той се обърна към нея и си помисли: Трябва да видя какво има вътре.
Сънят го приближи към предмета, а после той влезе в него. Въздухът в делвата вонеше на спарено и на старо желязо. Единствената светлина идваше от червеникавата светлина на черен меч от стигийска стомана, подпрян на едната стена на контейнера. До него стоеше сгушено момче с отчаян вид. Беше облечено в черна риза, скъсани джинси и старо авиаторско яке. На дясната му ръка блещукаше сребърен пръстен с череп.
— Нико — извика Пърси. Но синът на Хадес не можа да го чуе.
Контейнерът бе напълно запечатан. Въздухът ставаше отровен. Очите на Нико бяха затворени, а дъхът му излизаше на пресекулки. Изглеждаше, сякаш медитира. Лицето му бе бледо и по-мършаво, отколкото го помнеше Пърси. На вътрешната стена на делвата имаше три драскотини, които изглеждаха така, сякаш Нико ги бе издраскал с меча си. Може би бяха минали три дена, откакто бе затворен?
Това не изглеждаше много вероятно. Как бе оцелял, без да се задуши?
Дори и насън Пърси започна да се паникьосва, все едно се задушаваше.
Тогава забеляза нещо в краката на Нико — малка колекция от блестящи обекти, не по-големи от бебешки зъбки. Семенца, осъзна Пърси. Семенца от нар. Три вече бяха изядени. Пет все още стояха в червеникавите си шушулки.
— Нико — каза Пърси, — къде е това място? Ще те измъкнем…
Но образът избледня, а едно момиче каза:
— Пърси.
В началото Пърси помисли, че все още спи. Когато бе изгубил паметта си, седмици наред бе сънувал Анабет — единствения човек от стария си живот, когото все още помнеше. Когато отвори очи и погледът му се проясни, видя, че тя наистина е до него. Седеше на леглото му и се усмихваше. Русата й коса падаше по раменете. Сивите й очи весело блещукаха. Спомни си първия ден, когато я бе срещнал в лагера на нечистокръвните преди цели пет години. Събудил се беше замаян и бе видял, че Анабет стои над него. „Като спиш, от устата ти се процежда слюнка“ — казала му бе тогава.
Това бе представата й за нежност.
— Какво става? — попита той. — Стигнахме ли?
— Не — тихо отвърна тя. — Още е средата на нощта.
— Искаш да кажеш… — Сърцето на Пърси затуптя учестено. Осъзна, че е по пижама в леглото си. От устата му вероятно беше текла слюнка или бе надавал странни звуци, докато спи. Косата му вероятно стърчеше във всички страни, а дъхът му едва ли ухаеше страхотно.
— Промъкнала си се в каютата ми?
Анабет завъртя очи.
— Пърси, след два месеца ставаш на седемнайсет. Не можеш да се страхуваш от това, че тренер Хедж ще те смъмри.
— Ти виждала ли си бухалката му?
— Освен това, водораслек, мислех, че ще е добре да се разходим. Исках да ти покажа любимото си място на кораба.
Сърцето на Пърси продължаваше да тупка бясно, но вече не от страх, че ще има неприятности със сатира.
— Може ли да… сещаш се, да си измия зъбите и…
— По-добре го направи — отвърна Анабет. — Иначе няма да те целуна. Освен това няма да е зле да се срешеш.
Корабът бе доста голям за трирема, но въпреки това Пърси го намираше за уютен — като пансиона в академия „Янси“ или останалите училища, от които го бяха изритали. Заедно с Анабет слязоха до втората палуба, от която Пърси бе виждал единствено болничното отделение. Тя го преведе покрай стаята, в която работеше двигателят. Въпросното помещение приличаше на много опасна механична джунгла с тръби и бутала, които изскачаха от огромна бронзова сфера. Кабели, които напомняха на купчина гигантски метални спагети, минаваха по пода и стигаха стените.
— Как работи това нещо? — попита Пърси.
— Нямам идея — каза Анабет, — а съм единствената освен Лио, която може да го управлява.
— Много ме успокои.
— Всичко ще е наред. Досега само веднъж е имало опасност да гръмне.
— Надявам се, че се шегуваш.
— Хайде — усмихна му се тя.
Минаха покрай стаите със запаси и оръжейната. Когато наближиха кърмата, стигнаха двойна дървена врата, която ги отведе в голяма конюшня. В стаята миришеше на прясно сено и вълна. По лявата стена имаше три празни отделения като онези, в които настаняваха пегасите в лагера. На дясната стена имаше огромни клетки като за много едри животни в зоологическа градина.
В центъра на пода имаше прозрачна плоча, широка около шест метра. През нея се виждаше нощният пейзаж долу — прерии и ниви, нашарени с осветени магистрали, подобни на нишките на паяжина.