Знакът на Атина

— На камиона — каза накрая Пърси, — в който пътувахме до Лас Вегас.

Усмивката й му подсказа, че е дал верен отговор.

— Това беше толкова отдавна — каза той. — Бяхме го закъсали здравата. Трябваше да обиколим цялата страна, за да намерим глупавата мълния, и пътувахме в камион със зле гледани животни. Нима това ти липсва?

— Не ми липсва, водораслек. Но тогава за пръв път се опознахме наистина. Аз ти разказах за семейството си, а… — Тя свали гердана си, украсен с пръстена на баща й и мъниста за всяка година, която бе изкарала в лагера на нечистокръвните. Сега на него имаше още нещо — червен корал, който Пърси й бе дал, когато официално бяха станали гаджета. Беше й го донесъл от двореца на баща си на дъното на морето. — И освен това — продължи Анабет — ми напомня за това от колко много време се познаваме. Бяхме на дванайсет, Пърси. Можеш ли да си представиш?

— Не — призна си той. — Тогава ли разбра, че ме харесваш?

— Първоначално те намразих — засмя се тя, — страшно ме дразнеше. Търпях те първите няколко години. После…

— Схванах.

Тя се наведе и го целуна. Беше истинска хубава целувка. Никой не ги гледаше — нито римляните, нито сатирът отговорник.

След това се отдръпна.

— Липсваше ми, Пърси.

Пърси искаше да й каже същото, но то му се стори твърде глупаво. Когато бе останал сам в римския лагер, го крепеше само мисълта за Анабет. „Липсваше ми“ изобщо не можеше да опише това. Спомни си как по-рано вечерта Пайпър бе изгонила ейдолона от него. Пърси не знаеше, че създанието е в него, докато тя не бе използвала магическия си глас. След като ейдолонът бе излязъл, Пърси се бе почувствал така, сякаш някой бе извадил нажежено копие от главата му. Нямаше представа колко го бе боляло, докато духът не бе напуснал тялото му. След това мислите му се бяха прояснили. Душата му отново се бе наместила удобно в тялото.

Усещането да седи до Анабет бе същото. Последните няколко месеца бяха минали като някой от странните му сънища. Макар и скорошни събитията, разиграли се в лагер „Юпитер“, му изглеждаха далечни и неясни, подобно на битката с Джейсън, когато и двамата бяха паднали под контрола на ейдолоните.

Но въпреки това не съжаляваше за времето, изкарано в лагер „Юпитер“. То му бе отворило очите за много неща.

— Анабет — каза той, — в Нов Рим героите могат да живеят до дълбоки старини в мир.

Изражението й се смени.

— Рейна ми каза. Пърси, мястото ти е в лагера на нечистокръвните. Другият живот…

— Знам — отговори Пърси, — но докато бях там, видях много герои, които живееха без страх. Студенти, които учеха в университет, двойки, които бяха създали семейства. В лагера на нечистокръвните нямаме такива неща. Мислех си за теб и мен, за това как някой ден, след като войната с гигантите свърши…