Момчешки живот

Нейната лампа — и лъчът на фенерчето на мама също — се спряха върху седнал в кресло стар чернокож господин. Водата му стигаше до коленете, а около него в течението се въртяха вестници и списания. Той стискаше с ръка мократа си риза над сърцето, а абаносовото му лице беше изкривено от болка и очите му — здраво стиснати. До него стоеше и го държеше за другата ръка малко момче на може би седем или осем години.

— Дядко плаче, мамо! — каза момченцето.

— Знам, Гейвин. Татко, доведох помощ! — Нила Кастил остави лампата на масата. — Можеш ли да ме чуеш, тате?

— Оххххх — простена старецът. — Много лошо ме боли тоя път!

— Ще ти помогнем да станеш. Ще те изведем оттук!

— Не, скъпа — той поклати глава. — Старите ми крака… ги няма.

— Какво да го правим? — Нила погледна към майка ми и в очите й видях ярки сълзи.

Реката си пробиваше път навътре. Бурята се обади навън и блесна светкавица. Ако това беше телевизионно шоу, сега щеше да е моментът за рекламите.

Но в реалния живот няма паузи.

— Ръчна количка — отсече майка ми. — Имате ли?

Нила отрече, но обясни, че са взимали назаем количката на съседите и според нея може би тя още се намираше на задната им веранда.

Мама ми връчи маслената лампа и заръча:

— Остани тук!

Сега аз трябваше да съм храбрият, все едно дали ми харесва или не. Мама и Нила излязоха с фенерчето, а аз останах в заливаната от водата предна стая с малкото момченце и старецът.

— Аз съм Гейвин Кастил — представи се хлапето.

— Аз съм Кори Макенсън — представих се и аз.

Трудно е да запазваш добрите маниери, когато си затънал до бедра в кафява вода и трепкащата светлина на лампата не озарява цялата стая.

— Това тук е дядо ми, г-н Букър Торнбери — продължи Гейвин, стиснал здраво стареца за ръката. — Той не се чувства добре.

— Как така не сте излезли заедно с всички други?

— Понеже — каза г-н Торнбери, надигайки се леко — това е домът ми, момче! Моят дом. Не ме е страх от проклетата река!

— Всички други се страхуват — отвърнах.

Всички с акъл в главата, имах предвид.

— Ами нека тогава всички други тичат да се спасяват!

Нов пристъп на болка прониза и разтърси г-н Торнбери, който, както бях започнал да осъзнавам, притежаваше същата инатчийска нишка като дядко Джейбърд. Той примигна полека, тъмните му очи се взираха към мен откъм кокалестото му лице.

— Моята Рубинел почина в тази същата къща. Точно тук. Няма да умра в някаква си болница на белите!

Попитах го:

— Искате ли да умрете?

Старецът обмисли въпроса и отвърна:

— Ще умра в собствения си дом!

— Водата е доста дълбока — заявих. — Човек може да се удави в нея!

Г-н Торнбери се намръщи. След това извърна глава и се загледа в малката черна ръчица, която се държеше за него.