Последната кралица на Индия
- Автор: Моран Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната кралица на Индия». Краткое содержание книги:
Ала този следобед, докато женският дурбар напредваше, ми ставаше все по-трудно да повярвам, че някога Кахини не е била чак толкова красива, колкото е сега. Стаята на кралицата беше претъпкана с просители и макар рани да беше облечена в изящно сари от коприна в канелен цвят, Кахини беше тази, към която бяха обърнати погледите на повечето жени. Също като рани и тя беше облечена в коприна от Бенарес, но в бледосин цвят като яйце на червеношийка, на чийто фон кожата ѝ буквално блестеше и засенчваше напълно красотата на нашата кралица. И двете жени носеха диамантени халки за нос, а от глезените им проблясваха широки нанизи с диаманти. Даже голите им крака бяха обсипани със скъпоценни камъни и при всяко тяхно движение някой от пръстените там улавяше лъчите на светлината. Зачудих се откъде Кахини се е сдобила с подобни бижута. Сигурно ѝ бяха подарени от самата рани.
Тъй като просителите бяха само жени, нямаше никаква нужда от дискретност и криене. Рани се беше отпуснала на купчина копринени възглавници, а ние седяхме около нея, всяка от нас върху своя собствена кадифена възглавница. Откъм двора се носеше музиката на дамско трио. През целия следобед всяка от молителките, която пристъпваше към рани, притискаше чело о земята в най-крайната форма на намасте, поднасяше купа с тилгул — малки топки от сусам и меласа, а в замяна получаваше захарна тръстика и ориз. След тази размяна следваше изложение на молбата, а после рани обсъждаше недостатъците и достойнствата ѝ.
Към края на срещата към кралицата ни пристъпи младо момиче. Поднесе своя дар в простичка глинена купа. Дребните кръгли сладки изглеждаха като всички останали, но не щеш ли, Кахини скочи рязко от възглавницата си и ахна възмутено:
— Та това момиче е от някакво си село! Кой знае какво може да има в тази купа!
И с тези думи грабна купичката, отиде бързо до най-близкия отворен прозорец и с едно движение изхвърли цялото ѝ съдържание навън, като че ли момичето беше поднесло купчина фъшкии.
Младата просителка се разплака и избяга. Беше поднесла единствения дар, който можеше да си позволи, а той беше изхвърлен като боклук.
Кахини се върна преспокойно на мястото си до рани. Музикантките навън продължаваха да свирят, но останалите просителки се бяха смръзнали по местата си.
— Кахини — изрече спокойно рани, — върни се в дургавас, ако обичаш.
— Но, ваше височество — намеси се Сундари, — сигурна съм, че Кахини…
— Това не е молба — изрече остро кралицата, но без изобщо да повишава глас. — Веднага!
Кахини изпълни заповедта.
— Къде е момичето от Рампура? — обърна се рани към просителите. Когато никой не се осмели да се изправи, гласът на кралицата ни омекна, тя кимна към мен и изрече: — Всички ли виждат тази жена? Сита идва от селото Барва Сагар. Онази дургаваси, която допреди малко седеше тук, носеше злато. И всички в тази стая ѝ се възхищаваха. Е, Сита Бхосале носи сребро, но да не мислите, че аз оценявам хората по това? Е, къде е момичето, което стоеше пред мен преди малко?
Морето от двеста жени пред нас отново не помръдна. Рани беше бременна и нямаше търпение да приключи със задачите за деня, но едновременно с това не понасяше проявите на несправедливост.
— Сита, би ли казала и ти нещо, ако обичаш?
Изправих се. Никога досега не бях говорила пред толкова много хора. Но си поех дъх и изрекох:
— Казаното от нашата рани е самата истина. Аз съм от село, от Барва Сагар, точно както тази жена тук — и посочих към Джалкари — е далит от друго село.
През присъстващите жени премина изумен шепот.
— Не се притеснявайте! — допълних. — Някои хора са толкова бедни, че единственото, което имат, е злато. Ние обаче имаме гордост!
И в този момент момичето се изправи и рани ѝ направи знак да се приближи. Беше дошла с молба за някаква земя. Баща ѝ починал без синове и сега искали да дадат фермата им на най-малкия брат на баща ѝ, който бил пияница и мошеник. Въпреки изричната забрана на по-възрастните от нея, тази млада жена беше пристигнала чак от Рампура, за да провери дали няма начин да поправи тази несправедливост.
— Според по-възрастните от селото ти какво би се случило, ако се явиш пред мен? — запита рани.
Момичето сведе очи към краката си и отговори:
— Беше ми казано, че ще си навлека само срам и позор, задето се опитвам да променя отдавна установените традиции, и че никой няма да ми помогне!
— Е, от този ден нататък фермата принадлежи на теб, а всеки, който се осмели да оспори този факт, ще наруши законите на Джанси!
— Браво! — изрече нечий мъжки глас и някой започна да пляска. Жените започнаха панически да се покриват със своите дупати, а голяма част от тях притиснаха чела о пода. — Спокойно, изправете се! — обяви раджата.