Последната кралица на Индия
- Автор: Моран Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната кралица на Индия». Краткое содержание книги:
— Ти откъде знаеш? — изгледах я аз, все още с усещането, че бяхме лишили човека от вечерята му.
Джалкари ме изгледа продължително и отговори:
— Дядо ми работил двайсет години като уличен чистач, за да спести пари и да си отвори магазин за сарита. Когато накрая спестил достатъчно, никой не пожелал да му даде магазин под наем, защото бил далит. Накрая той си построил свой магазин и започнал да продава дрехи на другите далити. Затова към десетата си година вече можех да ти кажа откъде точно идва всеки топ коприна и като казвам откъде, имам предвид оттук до Китай!
— Трябва да е бил невероятен човек! — отбелязах аз. Вероятно ще се изненадате да научите, че и до ден-днешен самата идея далит да докосва коприна е практически немислима.
— Такъв беше. Почина с надеждата татко да поеме бизнеса му. Обаче татко искаше да отиде в армията. Но там не пожелаха да го приемат, защото не беше кшатрия, затова той стана сипай при британците. И тъй като мама така и не успя да го дари със син, той реши да тренира мен като син.
Докато вървяхме, покрай нас минаха две англичанки, борещи се с дългите си поли в непоносимата юлска жега. Незнайно как кожата им беше започнала да почервенява, поради което сините им очи бяха започнали да блестят като полиран аквамарин. Зачудих се каква ще да е тази раса, която променя цвета си като хамелеон.
— Видя ли ги? — прошепнах на Джалкари, след като ги подминахме.
— Кои, англичанките ли?
— Та те бяха червени!
— Така става, когато изгориш.
Изпищях и извиках:
— Че кой ги е изгорил?
— Никой! — разсмя се Джалкари. — Това е от горещината. Те не са създадени да издържат на такова слънце като нас.
— Колко ужасно! Да ставаш болезнено червен всеки път, когато напуснеш дома си. Тогава защо носят толкова тежки рокли?
В отговор Джалкари просто обърна длани нагоре. Кой можеше да ти каже защо британците правеха онова, което правеха? По това време вече бяхме стигнали до друг магазин и аз видях редици огърлици, висящи от сребърните си кукички като водопади от ярки, пъстроцветни камъни. Джалкари се задържа за момент на първото стъпало, обърна се към мен и изрече тихо:
— Ти знаеш ли, че и бащата на рани не е имал синове и затова я е отгледал като син? Чувала съм британците да я наричат „истинския раджа на Джанси“. А знаеш ли какво казват за раджа Гангадхар?
Огледах се старателно, за да се уверя, че наблизо няма никой, който да ни чуе, и отговорих:
— Не, не знам. Какво казват?
— Наричат го „истинската рани“ — изрече тя и зачака да види реакцията ми.
— Кой го казва? — прошепнах. Ако някой ни чуеше, бях почти сигурна какво щеше да се случи с мястото ни в Дурга дал.
— Британските войници. Всички са ходили на театралните му представления и са го гледали на сцената. И ние ще гледаме едно такова след два дена, така че ако видиш повечко огърлици, които ти харесват, не е зле да си купиш! Предстоят ни доста театрални представления!
Когато се върнахме, аз се преоблякох в новата си ангарка, сложих си пурпурните гривни на ръцете, а после и голямата огърлица от аметисти. Джалкари изрисува между веждите ми сребърна бинди — точката, която се слага според нашите традиции — и когато препасах оръжията в колана си и се погледнах в огледалото, вместо да се почувствам доволна, аз се изпълних с все по-голямо притеснение от степента, до която се бях променила, откакто бях пристигнала в Джанси.
Жената, която ме гледаше от огледалото, беше похарчила само за ангарката си много повече, отколкото баща ѝ печелеше за цял месец, при това без да се броят новите ѝ сребристи пантофки и тежката огърлица. Това беше същата жена, която много бързо беше свикнала с прохладните води на банята, с меките чаршафи и дебелите килими в двореца. И сега, когато се замисляше за гостуване в Барва Сагар, вместо да се изпълва с гордост, същата тази жена се зареждаше с невероятен гняв от факта, че в продължение на цели седемнайсет години е била държана като в затвор от закона на пурдата, без изобщо някой да ѝ каже, че животът може да бъде и по-различен.
Първоначално реших, че самите дрехи са източникът на чувството ми за неудобство. Но не бяха само те. Промените, които не се виждаха в огледалото, бяха не по-малки от видимите, затова се опасявах, че когато отида на гости на село, никой няма да може да ме познае. Когато споделих тази своя мисъл с Джалкари, тя само се засмя и отбеляза:
— Да не мислиш, че тук има дургаваси, която да не се е променила, откакто е пристигнала в двореца? Онези, които са дошли преди мен, твърдят, че даже Кахини е станала по-привлекателна, отколкото е била в началото!