Четирите цвята на магията

Преследват ли те? Беше попитала Лайла.

Не. Тук не могат да ме последват.

Само че Кел грешеше. Никой в световете не можеше да го следва… с изключение на Холанд. Той не само можеше, но и го беше направил. Следователно издирваше камъка. Означаваше също, че Кел трябва да бяга надалеч от привкуса на магията му и писъка, а не към тях.

Викът отекна отново, този път достатъчно близо да разпознае от чие гърло извира писъкът, разцепил натежалия въздух.

Лайла.

Но защо Холанд ще тръгне да преследва нея?

Кел обаче знаеше отговора. Той заседна като тежест в гърдите му. Холанд бе подгонил Лайла заради него. Понеже в свят с толкова малко магия всяка следа изпъкваше ясно, а Лайла носеше, полепнали по нея, следи и от неговата магия, и от тази на камъка. Кел знаеше как да прикрие своите. Тя не би могла. Сияеше като факла.

По нейна вина е — помисли си Кел, въпреки че тичаше към източника на писъците. — Нейна си е проклетата вина!

Втурна се по улицата, без да обръща внимание на паренето в ребрата и гласчето в главата си, което му повтаряше да я зареже и да се маха, докато още може.

Нагъл и очевиден капан.

Кел се втурна покрай реката, през задна уличка, зад завой… и спря закован на тясна пряка тъкмо навреме, за да чуе края на писъка на Лайла и да я види как рухва по лице на плочника. Холанд стоеше над нея, но погледът му бе втренчен в Кел.

— Ето те и теб — констатира той, сякаш се радваше да види другия антари.

Мислите на Кел кипяха. Лайла се озърна.

— Бягай — подкани я той, но тя просто продължи да го зяпа. — Лайла, махай се!

Едва тогава погледът ѝ се фокусира и тя се изправи на крака с олюляване, но Холанд я хвана за рамото и притисна пистолет в основата на шията ѝ.

— Не, Лайла — каза с обичайния си спокоен, вбесяващ тон. — Остани.

Кел сви юмруци.

— За какво е всичко това, Холанд?

— Знаеш съвсем точно. Притежаваш нещо, което не е твое.

Камъкът тежеше като гира в джоба му. Не, не беше негов. Но не беше и на Холанд. И определено — не и на Белия трон. Ако алчните за сила Дейн бяха притежавали талисмана, за нищо на света не биха го изтървали от ръцете си, да не говорим — да го отпратят надалеч. Но кой би го сторил? Кой?

Със силата му Астрид и Атос щяха да бъдат практически неуязвими, да, но някой от простолюдието би могъл да използва магията на камъка, за да стане крал. Защо в свят, гладуващ за магия, някой би стигнал до такива крайности, за да се отърве от него?

Страх, помисли си Кел. Страх от магията и страх какво ще се случи, ако тя попадне в ръцете на близнаците. Астрид и Атос несъмнено бяха научили за камъка и бягството му, и бяха пратили Холанд да го прибере.

— Дай ми камъка, Кел.

Мислите му вряха.

— Не знам за какво говориш.

Холанд го изпепели с поглед. Почти незабележимо сви пръсти около Лайла и силата изплющя през кожата ѝ. Тя преглътна писъка си и се пребори да остане на крака.

— Спри — настоя Кел.