Четирите цвята на магията

— Какво… — понечи да каже, но не успя да довърши. Устата му се напълни с вкус на мед и сол. Преви се и повърна, преди да изгуби равновесие и да рухне на четири крака на улицата.

— Чувал съм да казват, че магията обитава ума, други твърдят, че била в сърцето — обясни Холанд тихо, — но ние с теб и двамата знаем, че живее в кръвта.

Кел се изкашля отново и по земята покапаха свежи червени пръски. Кръвта течеше от носа и устата му. Лееше се от дланите и китките му. Главата му се въртеше и сърцето му препускаше, докато изкървяваше насред улицата. Не кървеше от рана. Просто кървеше. Каменната настилка под него бързо ставаше хлъзгава. Не можеше да спре кървенето. Не можеше дори да се изправи на крака. Единственият човек, способен да развали заклинанието, се взираше към него изотгоре с примирение, граничещо с безразличие.

— Холанд… чуй ме… — примоли се Кел. — Можеш… — пребори се да се съсредоточи. — Камъкът… може да…

— Спести си дъха.

Кел преглътна и избута думите насила:

— Можеш да използваш камъка… да счупиш оковите си.

Белият антари вдигна въгленовочерна вежда и поклати глава. Почука сребърния диск на рамото си.

— Не това ме обвързва… — коленичи пред Кел, като внимаваше да не се оцапа от растящата локва кръв. — Това е белегът…

Кожата му беше сребриста, символът на нея — странно пресен и макар Кел да не виждаше гърба на другия антари, беше ясно, че символът минава през цялото му тяло. Душевен печат. Заклинание, прогорено не само в нечия кожа, но и в живота му.

Неразрушимо.

— Никога не избледнява — обясни Холанд, — но Атос го преповтаря от време на време. Когато смята, че се отклонявам от пътя… — погледна към камъка в ръката си. — Или когато му доскучее… — Сви пръсти около него и Кел изкашля още кръв.

Отчаян, младежът посегна към медальоните-монети на шията си, но Холанд пръв стигна до тях. Извади ги изпод яката на Кел, откъсна вървите с едно рязко дръпване и захвърли пътните му амулети назад в уличката. Сърцето на Кел прескочи, като ги чу да звънтят в тъмното. Мислите му стремително преравяха кръвните заповеди, но изобщо не успяваше да удържи думите в главата си, да не говорим да ги оформи. Сетеше ли се за някоя, тя се разпадаше, разчупена от магията, която го убиваше изотвътре. Опиташе ли се да произнесе дума, устата му се изпълваше с още кръв. Кашляше и се ловеше за сричките, само за да се задави с тях.

— Ас… ан… — заекна, но магията надигна кръвта в гърлото му и задави думата.

Холанд изцъка с език.

— Моята воля срещу твоята, Кел. Никога няма да победиш.

— Моля те — изпъшка младежът, дишането му пресекваше. Тъмното петно под него се разрастваше твърде бързо. — Недей… да го правиш.

Холанд го изгледа със съжаление.

— Знаеш, че нямам избор.

— Направи си!

Металният мирис на кръв изпълваше устата и носа на Кел. Очите отново го предаваха. Едната му ръка поддаде.

— Страхуваш ли се да умреш? — попита Холанд с искрено любопитство. — Не се притеснявай. Всъщност е доста трудно да убиеш антари. Но не мога да…