Четирите цвята на магията
- Автор: Шваб Виктория
- Серия: Сенки на магията #1
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Емас“
- ISBN: 978-954-357-354-7
- Переводчик: Елена Павлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Четирите цвята на магията». Краткое содержание книги:
Веднага щом вратата на кръчмата се затвори зад тях, девойката посегна към пистолета на колана си, но за човек, чиито движения изглеждаха тъй бавни, Холанд се оказа бързак — невъзможно бърз — и по времето, когато тя дръпна спусъка, вече стреляше в празното пространство. А преди изстрелът дори да откънти, черноокият изникна отново, този път зад гърба ѝ. Тя го усети — усети как въздухът се раздвижва, само миг преди ръцете му да се вкопчат в гърлото ѝ и да приковат раменете ѝ към гърдите му. Другата си ръка странникът вкопчи върху пръстите ѝ върху пистолета и завъртя дулото да го опре в слепоочието ѝ. Цялата случка не отне и едно вдишване.
— Освободи се от оръжията — нареди Холанд. — Инак ще го сторя вместо теб.
Хватката му не беше смазваща — всъщност по-скоро беше уверена и спокойна, а Лайла се бе навъртала около главорези достатъчно дълго да знае, че наистина е редно да се боиш тъкмо от хора, които държат хлабаво оръжията си, все едно са родени с тях. Тя използва свободната си ръка да изрови ножа от колана си и да го пусне на земята. Извади и втория от канията на гърба си. Трети държеше винаги в ботуша си, но сега се намираше съсипан на леглото ѝ. Холанд премести ръка от гърлото ѝ на рамото, но предупредително щракна предпазителя на пистолета.
— Не си ли носиш и топ? — попита сухо.
— Ти си луд — изръмжа Лайла. — Приятелчето ти Кел отдавна се е махнал.
— Така ли мислиш? — попита Холанд. — Хайде да проверим!
Въздухът около тях запука от енергия. От магия. И черноокият се оказа прав — тя го надушваше. Не ухаеше на цветя като Кел (цветя и някаква друга растителност — свежа и чиста). Вместо това силата на Холанд миришеше на метал — на нагрята стомана. Пронизваше въздуха.
Лайла се почуди дали и Кел би бил в състояние да я надуши. И дали именно това не целеше похитителят ѝ.
В тази магия имаше и друг елемент — не мирис, а нотка: острота, намек за гняв, за омраза. Също и свирепост, която не си личеше в изражението на Холанд. Не, лицето му изглеждаше стряскащо спокойно. Ужасяващо спокойно.
— Пищи — нареди той.
Лайла се намръщи.
— Какво искаш да…
Болка прекъсна въпроса ѝ. Енергиен удар — същинска малка светкавица — пробяга по ръката ѝ там, където я стискаше Холанд, затанцува по кожата и наелектризира нервите ѝ, девойката изпищя, преди да успее да си прехапе езика. Болката изчезна също толкова бързо, колкото и се появи, като остави Лайла задъхана и разтреперана.
— Копеле… такова — изръмжа тя.
— Извикай го по име — нареди ѝ Холанд.
— Уверявам те… няма да… дойде… — тя се бореше да намери думите. — Не и… за мен. Ние…
Нова вълна от болка — този път по-ясна, по-остра — и Лайла стисна зъби срещу писъка и изчака пристъпът да отмине, но това не се случи; болката само се обостряше и през нея тя чуваше Холанд да казва кротко:
— Дали ако започна да чупя кости…?
Тя се опита да възрази, но, отваряйки уста да отговори, чу само писък и после, все едно окуражена от него, болката се усили. Тогава Лайла извика Кел по име — и бездруго нямаше да има полза. Той нямаше да се появи. Нищо чудно, ако тя се подчинява, този луд да го осъзнае и да я пусне? Да си потърси друга примамка. Болката най-сетне отслабна и Лайла осъзна, че е на колене, с една ръка се подпира на студения плочник, а другата е извита зад гърба ѝ, все още в хватката на Холанд. Имаше чувството, че всеки миг ще повърне.
— По-добре — рече черноочкото.
— Върви в ада! — плю тя.
Той я вдигна рязко на крака, облегна я на себе си и пъхна пистолета под брадичката ѝ.
— Никога не съм използвал револвер — прошепна в ухото ѝ. — Но знам как работят. Шест изстрела, нали? Един отиде. Това оставя още пет, ако пълнителят е бил зареден. Как смяташ? Мога ли да изстрелям останалите, без да те убия? Хората умират толкова лесно, но се обзалагам, че ако съм по-хитър… — Холанд плъзна пистолета плавно по тялото ѝ, поспря при рамото и при лакътя, преди да го прокара по хълбока до бедрото и да го спре до коляното ѝ. — Колкото по-скоро дойде, толкова по-бързо ще те пусна. Викай го по име!
— Няма да дойде — прошепна Лайла горчиво. — Защо отказваш да повярваш…
— Понеже познавам нашия приятел — отвърна Холанд. Вдигна ръката, с която държеше оръжието — девойката потрепери от облекчение, когато целувката на метала върху кожата ѝ свърши — и почти дружески преметна ръка през раменете ѝ. — Тук някъде е. Чувам стъпките му по улицата. Затвори очи. Чуваш ли го и ти?
Лайла стисна здраво очи, но долавяше само туптенето на сърцето си и мисълта, която препускаше през ума ѝ. Не искам да умра. Не тук. Не сега. Не така.