Червени морета под червени небета
- Автор: Линч Скот
- Серия: Джентълмените копелета #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Червени морета под червени небета». Краткое содержание книги:
Кулата на греха е най-изтънченият, най-прочутият и най-силно охраняваният дом за хазарт на света. Уставът за поведението в Кулата на греха е неписан, но строг като устава на религиозна секта. Съвсем просто и съвсем неоспоримо, ако те хванат да мамиш тук, това означава смърт. Предизвикателство, на което Локи Ламора не може да устои...
.... но перфектното престъпление на Локи ще трябва да почака.
Скот Линч изплита интригуваща и завладяваща история, приказка за безбрежни морета и за вероломни хитрости, за вярност и предателство, за дружба, изпитана в най-критични моменти. Напрегнато действие, изпълнено с вълнуващи обрати и коварни съзаклятия - романът на Линч е безспорен хит и възпламеняващо четиво за всички любители на приключенията и изкусната измама.
Спомен:
Дамата от стъкления пилон
1
Не беше лесно да говориш с Азура Галардине. Нейното име несъмнено бе прочуто (Втора господарка на Великата гилдия на изобретателите, изчислителите и майсторите на дребни устройства), а адресът й се знаеше от всички (пресечката на Улицата на стъкларите и Булеварда на Стъргачите на зъбци, Западно Кантецо, Четвърта тераса, Полумесецът на изобретателите), но който искаше да отиде в този дом, трябваше да измине четирийсет стъпки встрани от главния пешеходен път.
И тези четирийсет стъпки бяха направо невъобразими.
Шест месеца бяха изминали, откакто Локи и Джийн пристигнаха в Тал Верар. Личностите на Леоканто Коста и Жером де Фера бяха прераснали от прости скици до удобна втора кожа. Лятото си отиваше, когато каретата им за пръв път затрополи по пътя към града, но сега свирепите, сухи зимни ветрове бяха отстъпили на бурния бриз на ранната пролет. Беше месец Сарис в седемдесет и осмата година на Нара, Приносителката на чумата, Господарката на вездесъщите болести.
Джийн се возеше, седнал в подплатено кресло на кърмата на разкошна наета лодка — ниска и шикозна, с шестима гребци. Тя се плъзгаше по набраздените от вълни води на главното пристанище на Тал Верар като забързано насекомо и се промушваше и сновеше между по-големите съдове, следвайки насоките, които крещеше девойчето, покачено на носа й.
Денят беше ветровит и млечната светлина на слънцето се изливаше иззад високите воали на облаците, без да топли. Талверарското пристанище бе препълнено с товарни лихтери, шлепове, малки лодки и големи кораби от десетина страни. Ескадрон галеони от Емберлен и Парлей плаваше във водата, а на кърмите им се развяваха знамената в аквамарин и златно на Кралството на седемте същини. На няколкостотин крачки по-нататък Джийн виждаше бриг, върху който се развяваше белият флаг на Лашейн, а зад него — галера със знамето на Същините над по-малък вимпел на кантона Балинел, само на няколкостотин мили северно нагоре по брега от Тал Верар.
Лодката на Джийн заобикаляше северния връх на Полумесеца на търговците, един от трите сърповидни острова, обкръжаващи центъра на града — Кастелана, като разтворените венчелистчета на цвете. Пътуваше към Полумесеца на изобретателите, дома на мъжете и жените, които бяха издигнали изкуството на механиката от ексцентрично хоби до енергично развиваща се промишленост. Верарските механизми бяха по-изящни, по-фини и по-издръжливи, изобщо превъзхождаха във всичко, както се изискваше, от тези, разработени от всички, освен шепа майстори навсякъде из целия известен свят.
Странно, колкото повече Джийн опознаваше Тал Верар, толкова по-странен му се струваше той. Всеки град, построен върху елдренски руини, се сдобиваше със свой уникален характер, в много случаи оформен пряко от природата на тези руини. Каморците живееха на острови, разделяни само от канали или най-много от река Анджевин, и живееха рамо до рамо в сравнение с огромното богатство от пространство, което предлагаше Тал Верар. Сто и няколкото хиляди души, живеещи на островите сред морето, използваха най-пълноценно това пространство и се деляха с необичайна прецизност на племена.
На запад бедните се бяха вкопчили в местата си в Преносимия квартал, където онези, склонни да понасят постоянното пренареждане на имуществото им от силните морски бури, можеха поне да живеят, без да плащат наем. На изток те населяваха гъсто Истрийския квартал и осигуряваха работна ръка за терасираните градини на Полумесеца на черните ръце. Там те отглеждаха разкошни растения, които не можеха да си позволят, на ниви с обогатена чрез алхимия почва, които никога не биха могли да притежават.
В Тал Верар имаше само едно гробище — древното Бунище на душите, което заемаше по-голямата част на източния остров на града срещу Полумесеца на черните ръце. Бунището бе разположено на шест тераси, целите в паметни плочи, скулптури и мавзолеи, подобни на миниатюрни имения. В смъртта си покойниците бяха също така строго пресети, както и приживе — на всяка следваща тераса бяха погребани трупове от по-висока класа. Гробището бе страховито отражение на Златните стъпала, които се издигаха от отсрещната страна на залива.
Самото Бунище беше голямо почти колкото целия град Вел Вирацо и бе населявано от свое собствено странно общество — жреци и жрици на Аза Гуила, банди от наемни оплаквачи (които на висок глас хвалеха церемониалните си специалитети и характерните си театрални номера пред всеки, който можеше да чуе виковете им), ваятели на надгробия и най-странните, Вигилантите на бунището. Вигилантите бяха престъпници, осъдени за обиране на гробове. Вместо да ги екзекутират, ги оковаваха в стоманени маски и дрънчащи люспести ризници и ги принуждаваха да пазят Бунището на душите редом с враждебната стража. Освобождаваха всеки от тях едва когато хванеха друг обирджия на гробове, за да заеме мястото му. Някои чакаха с години.