Падение и подем

Прокарах пръст по белега върху дланта си, оставен преди много години от острия ръб на парче счупена синя паничка – спомен за мига, когато целият ми свят се преобърна; когато отстъпих парченце от сърцето си и никога вече нямаше да си го върна.

Ние направихме мъдър избор, постъпихме правилно. Наложих си да вярвам, че това ще ми донесе утеха. Тази нощ обаче имаше само една притихнала стая и болка от загубата; някакво познание, дълбоко и окончателно като погребален звън: „Нещо хубаво си отиде завинаги“.

ЩОМ СЕ СЪБУДИХ НА СЛЕДВАЩАТА СУТРИН, първото, което видях, беше Толя край леглото ми.

– Открих Сергей – каза.

– Изчезнал ли беше?

– Цяла нощ.

Преоблякох се в чистите дрехи, оставени за мен: туника, панталон, нови ботуши и дебел вълнен кафтан в синия цвят на Призоваващите с бродирани със златна сърма маншети и обточен с червена лисица. Николай винаги беше подготвен.

Оставих Толя да ме поведе по стълбите към етажа с парните котли и на по-долното ниво с резервоарите за отпадъчна вода. Изведнъж съжалих за избора си на облекло: тук беше ужасна жега. Хвърлих лъч светлина към дъното на помещението. Сергей седеше облегнат на една от стените до голям метален резервоар с притиснати към гърдите колене.

– Сергей?

Той присви очи и извърна глава. Двамата с Толя се спогледахме.

Потупах огромната му ръка.

– Върви да закусиш – казах, а собственият ми стомах къркореше. Щом Толя тръгна, приглуших светлината и приседнах до Сергей. – Какво правиш тук?

– Горе е прекалено просторно – изфъфли той. – И твърде високо.

Но това не беше всичко, нито пък грешката с изплъзналото се име на Женя – повече не можех да си затварям очите. Досега не ни се бе отдавал случай да поговорим за бедствието, което ни връхлетя при Малкия дворец. А може да сме имали възможност, но аз да съм я избегнала. Исках да му се извиня за смъртта на Мари; за това, че я изложих на опасност; задето не бях там да я спася. Но с какво думите ми биха могли да променят загубата му? Как думите биха запълнили липсата на жизненото момиче с кестеняви къдрици и бълбукащ смях?

– Мари и на мен ми липсва – казах най-накрая. – На останалите също.

Той зарови лице в шепите си.

– Никога преди не съм се страхувал. Не и чак така. Сега ме е страх през цялото време. И няма спасение.

Обгърнах раменете му.

– Всички се страхуваме. Няма защо да се срамуваш от това.

– Само искам пак да се почувствам в безопасност.

Раменете му се тресяха. В този момент ми се прииска да имам дарбата на Николай да намирам правилните думи в точния момент.

– Сергей – подхванах, без да съм сигурна дали ще облекча, или ще влоша положението, – Николай има свои кервансараи, някои са в Сайбея, други още по на юг. Това са нещо като убежища за отдих на контрабандистите, разположени далеч от местата на военни действия и размирните райони. Ако той позволи, съгласен ли си да те пратим там? Можеш да работиш при тях като Лечител. Или просто да си отдъхнеш за известно време.