Падение и подем

– Вървете – каза той и даде знак да напуснем. – Всички – добави кратко, когато аз се поколебах.

Докато вратата се притваряше зад нас, зърнах как се строполи на един стол край чертожната маса, стиснал главата си в ръце.

Последвах останалите през залата. Давид шушнеше на Женя нещо за свойствата на растителните алкалоиди и праха от берилий. Не бях сигурна дали е разумно точно сега да си споделят тайни за отрови, но допусках, че това е представата им за романтика.

Тътрех неохотно крака при мисълта, че трябва да се върна обратно в Чекръка. Този беше един от най-дългите дни в живота ми и макар досега да не бях усетила колко съм изтощена, умората вече натежаваше на плещите ми като подгизнал балтон. Реших, че Женя и Тамар и без мен ще могат да просветят другите Гриша за хода на последните събития, а пък аз щях да се разправям със Сергей на следващия ден. Но преди да открия леглото си и да потъна в него, имаше още нещо, което трябваше да разбера.

При стълбите сграбчих ръката на Женя.

– Какво прошушна на царя? – попитах тихичко.

Тя проследи с поглед останалите, които се качваха нагоре.

– На разрушая. Я разрухост – отвърна. – Не съм развалина. Аз съм разрушителката.

Веждите ми хвръкнаха към челото.

– Което ми напомня никога да не предизвиквам твоята лоша половина.

– Скъпа – отвърна тя, обръщайки към мен едната от обезобразените си страни, – аз вече нямам хубава половина. – Тонът ù беше шеговит, но долових тъгата в него. Тя ми намигна със здравото си око и се изгуби нагоре по стълбите.

С ПОМОЩТА НА НЕВСКИ Мал ни беше осигурил място за нощувка и остана след другите, за да ми покаже моите покои: поредица от стаи откъм източните склонове на планината. Рамката на вратата представляваше сключените ръце на две бронзови девици, които според мен символизираха Вечерницата и Зорницата. Срещуположната на вратата стена беше изцяло заета от огромен кръгъл прозорец, обрамчен със занитена медна рамка като корабен люк. Лампите вътре горяха и макар че гледката през деня сигурно беше поразителна, точно сега виждах в стъклото само мрак и отражението на умореното си лице, което ме гледаше в упор.

– Ние с близнаците сме точно до теб – каза Мал. – Един от нас ще стои на пост, докато спиш.

До легена ме чакаше кана с топла вода и аз наплисках лицето си, докато Мал докладваше какви предпазни мерки са взети за охрана на спалните помещения на останалите Гриша; колко време ще отнеме подготовката на експедицията в Сикурзой и как според него би трябвало да разделим групата. Насилвах се да го слушам, но по едно време умът ми съвсем изключи.

Приседнах на каменната пейка в прозоречната ниша.

– Извини ме – казах. – Просто не мога повече.

Той стоеше отпред и аз усещах как се бори със себе си дали да приседне край мен, или да не го прави. Накрая все пак остана на място.

– Днес ти ми спаси живота – каза.

Свих рамене.

– А ти моя. Нали обикновено така става.

– Знам, че не е никак леко да убиеш за първи път.