Падение и подем

– И все пак не го направи. Често имаш добро оправдание да проявиш бруталност, да бъдеш жестока. Но никога не си се възползвала от това.

– Поне досега. Жар-птица...

Той поклати глава.

– Жар-птица няма да промени твоята природа. Ти ще си останеш момиченцето, което отнесе боя вместо мен, когато счупих позлатения часовник на Ана Куя.

Изохках и го посочих обвинително с пръст.

– А ти ми позволи да го направя.

Той се разсмя.

– Естествено, онова женище беше направо ужасяващо. – После пак стана сериозен. – Ти ще си останеш момичето, готово с радост да пожертва своя живот, за да спаси всички нас в Малкия дворец; същото, което току-що видях как взима страната на една слугиня, опълчила се срещу царя.

– Тя не е слугиня. Тя е...

– Приятел. Знам това. – Той се поколеба. – Работата е там, Алина, че Лученко беше прав.

Нужно ми беше известно време, докато се сетя, че говори за водача на доброволческия отряд.

– За кое?

– Нещо в тая държава не е наред. Без земя. Без собствен живот. Само с пушка и униформа. Навремето и аз мислех така.

Наистина, така си беше. Искаше да се махне от Равка и никога повече да не се върне.

– Какво се промени?

– Ти. Разбрах го оная нощ в параклиса. Ако не бях толкова уплашен, сигурно щях да го забележа и по-рано.

Пак се сетих за онзи войник от доброволческия отряд, чието тяло се разполови пред очите ми.

– Сигурно имаш право да се страхуваш от мен.

– Не от теб се боях, Алина. Страх ме беше да не те изгубя. Момичето, в което се превръщаше пред очите ми, вече нямаше нужда от мен. Тя обаче е онова, което ти е писано да станеш.

– Жадна за власт? Безмилостна?

– Силна. – Той отклони поглед. – Сияйна. И може би малко безмилостна. Това е цената да си на власт. Равка е съсипана, Алина. Според мен така е открай време. Момичето, което видях в параклиса, би могло да промени това.

– Николай...

– Николай е лидер по рождение. Той знае как да води битка. В политиката плува в свои води. Но няма представа какво е да живееш без надежда. И никога не е чувствал какво е да си никой. За разлика от теб и от Женя. И от мен.

– Той е добър човек – възразих.

– И от него ще стане добър цар. Но има нужда от теб, за да бъде велик.

Не знаех какво да кажа. Прокарах пръст по стъклото на прозореца, после отрих с ръкав следата от него.

– Канех се да го питам дали мога да доведа тук учениците от Керамзин. И сирачетата.

– Вземи го със себе си, когато отидеш там – каза Мал. – Трябва да знае откъде си тръгнала. – При тези думи се разсмя. – Може да го представиш на Ана Куя.

– Стига му, че го пуснах на Багра. Сигурно ще си помисли, че имам тайни запаси от злобни старици. – Отново оставих отпечатък от пръста си върху стъклото. Продължих, без да го поглеждам. – Мал, разкажи ми за татуировката.

Той остана смълчан известно време. Накрая се почеса по врата.

– Това е оброк[5] на староравкански.

– Но защо си сложи такава дамга?

Този път той нито се изчерви, нито отклони поглед.

– Това е един вид обещание да стана по-добър отпреди – каза. – Дадох клетва, че щом не мога да съм друго за теб, то нека бъда поне оръжие в ръката ти. – Сви рамене. – Пък и ми напомня, че да искаш и да заслужиш, са две съвсем различни неща.