От любов към дъщеря ми [calibre 1.30.0]

По всичко личало, че Мюриъл мисли за общото им бъдеще. Тя заградила датата трети септември на календара в кухнята и отбелязала: „първи учебен ден". Вики щяла да бъде във втори клас, Мая в детска градина, а Моника в ясли. Мюриъл искала да има син на всяка цена и наскоро ходила при своя лекар, за да разбере защо не може да забременее след раждането на Моника. Малко преди да замине, заръчала на своя съседка: „Грижи се за мъжа ми, докато ме няма."

На 12 август Мюриъл и момичетата пристигнали сред голите хълмове на провинция Натал, на около петдесет мили навътре в сушата от крайбрежния град Дърбън в Южна Африка, където родителите й се преместили от Зимбабве и наели част от стара фермерска къща от един цветар, който отглеждал тропически растения за износ. Наоколо не се виждала нито една сграда, с изключение на бараките на трийсетината цветнокожи, които работели в стопанството. Мюриъл заявила, че е попаднала в рая. „Рамез, ще се влюбиш в това място писала му тя пет дни след пристигането си с присъщата си сърдечност и топлота. Толкова прилича на Бейрут и на планините около него!"

За Рамез обаче най-вълнуващо било последното изречение на писмото: „Много ни липсваш и на мен, и на момичетата. Все питат кога ще дойдеш. Обичам те!"

123

В края на август Рамез тръгнал на път. Летял със самолет на южноафриканските авиолинии, който направил няколкочасов престой на пустинен остров западно от Мароко, после продължил пътя си и след осемчасов полет кацнал в Йоханесбург. Там се качил на друг самолет и след час бил в Дърбан, където го посрещнал Гордън, братът на Мюриъл. Пристигнал в дома на семейство Дънлоп късно след полунощ и тихичко се вмъкнал в голямото легло до Мюриъл и момичетата. Бил толкова развълнуван, че не могъл да мигне и дълги часове наблюдавал спящите си дъщери и слушал тихото им дишане.

„Когато се събудиха една след друга, писал Рамез в дневника си три години по-късно, те продължиха да лежат, без да помръднат, и се чудеха дали не ме сънуват, дали наистина съм там. Гледаха ме безмълвно с очи, пълни с обич, преданост и копнеж. Щом се увериха, че не сънуват, трите се хвърлиха върху ми с радостни възгласи. Всички се смеехме весело. Бяхме щастливи."

Първия ден Изабел се държала добре и всичко изглеждало нормално. След това Мюриъл.започнала да се държи някак особено. Когато вечер семейството се събирало във всекидневната, тя сядала все по-далеч от Рамез и дори' понякога отивала в друга стая.

Вървеше така, сякаш бе в кома, приличаше на зомби разказва Рамез.

На 3 септември, ден преди да си заминат, както били планирали, Рамез не можел да се отърси от чувството, че му предстои да чуе нещо много лошо. Видял го изписано върху лицата на някои от приятелите на семейството те го гледали със съчувствие и тревога. Чул как наблюдателната Виктория се изпуснала: „А, мама ще си намери работа и ще си вземе кола." Рамез предположил, че тя говори за някоя секретарска служба в Ню Джързи. Не смеел дори да мисли, че става дума за друго.