Двор от скреж и звездна светлина
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Двор от рози и бодли #4
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722069
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Двор от скреж и звездна светлина». Краткое содержание книги:
Надеждата сгрява и най-студената нощ. Фейра, Рис и техните най-доверени приятели са погълнати от възстановяването на Двора на Нощта и променения свят отвъд. Зимното слънцестоене наближава, а с него идва ред и на заслужена почивка. Само че и празничната атмосфера не може да удържи надигащите се сенки от миналото. Докато организира първото си Зимно слънцестоене като Велика господарка, Фейра открива, че най-скъпите ѝ хора имат повече рани, отколкото е очаквала - белези, които ще окажат въздействие върху бъдещето на техния Двор.
Касиан вдигна чаша за поздрав и глътна вино.
— Предполагам вашето Лятно слънцестоене поне теоретично е същото като нашето — обърнах се към Вариан, макар и да знаех. Много пъти бях присъствал. — Семейни сбирки, пиршества, размяна на подаръци.
Можех да се закълна, че Вариан ми кимна с благодарност.
— Точно така.
Фейра ме доближи и ароматът й се просмука в мен. Подръпнах я да седне на извитата странична облегалка на креслото ми.
Тя се настани с готовност, която стопли нещо дълбоко в мен, и дори не ме погледна, преди да плъзне ръка през раменете ми. Просто я отпусна там.
Другарката ми. Моята другарка.
— Значи Таркуин не празнува Зимното слънцестоене? — попита тя Вариан.
Принцът поклати глава.
— Може би трябваше да го поканим — замисли се Фейра.
— Още не е късно — отвърнах. Само Котелът знаеше колко се нуждаехме от съюзи точно сега. — Ти решаваш, принце.
Вариан сведе поглед към Амрен, която изглеждаше напълно съсредоточена в чашата си с вино.
— Ще си помисля.
Кимнах. Таркуин беше негов Велик господар. Дойдеше ли тук, щеше да изисква вниманието на Вариан. А принцът не искаше да се откъсва от Амрен за броените дни, които имаха заедно.
Мор се отпусна на дивана между Касиан и Азриел и златистите й къдрици подскочиха.
— И без това обичам да сме си само ние — обяви тя. — С теб, Вариан — поправи се.
Вариан й благодари с усмивка.
Часовникът на полицата над камината удари осем. Сякаш призована от звъна му, в стаята влезе Илейн.
Мор веднага скочи от дивана да й предложи вино — доста настойчиво. Типично за нея.
Илейн отказа любезно и седна на един от дървените столове пред еркерните прозорци. Също типично.
Фейра погледна свъсено часовника.
Неста няма да дойде.
Поканата е за утре.
Погалих я успокоително по връзката ни, сякаш така можех да потуша осезаемото й отчаяние.
Тя стисна рамото ми.
Вдигнах чаша и стаята притихна.
— Да пием за старите и новите членове на семейството ни. Нека празникът да започне.
Всички пихме за това.
Глава 17
В утрото на слънцестоенето през пролуката между плътните кадифени пердета в стаята ни се прокрадваше ярка слънчева светлина, отразена от девствения сняг.
Намръщих се и извърнах глава от прозореца. Бузата ми се блъсна в нещо намачкано и твърдо. Определено не беше възглавницата ми.
Отлепих език от небцето си, разтривайки слепоочията си, за да разсея главоболието, остатък от часовете на пиене, смях и още пиене до рано сутринта. Чак тогава се понадигнах колкото да видя какво е оставено до лицето ми.
Подарък. Опакован в черна крепирана хартия и овързан със сребриста връв. А до него ми се усмихваше Рис.
Беше отпуснал глава върху единия си юмрук и разперил криле зад себе си.
— Честит рожден ден, скъпа Фейра!
Простенах.
— Как е възможно да се усмихваш след такива количества вино?
— Просто не изпих цяло шише.
Той плъзна пръст надолу по гърба ми.
Надигнах се на лакти, оглеждайки подаръка пред мен. Беше правоъгълен и почти плосък, едва три-четири сантиметра.
— Надявах се да си забравил.
Рис се подсмихна.
— Естествено.
Прозях се, коленичих в леглото и протегнах ръце високо над главата си, после придърпах подаръка.
— Мислех, че ще си разменяме подаръци довечера с другите.
— Днес имаш рожден ден — провлачи той. — Това правило не важи за теб.
Врътнах очи, но и се поусмихнах. Разкъсах опаковката и извадих разкошен тефтер, подвързан в мека черна кожа, гладка като кадифе. Отпред със семпли сребърни букви бяха изписани инициалите ми.
Отваряйки меката предна корица, открих страници чудесна плътна хартия. Всичките празни.
— Скицник — обясни той. — Лично твой.
— Прекрасен е — възкликнах искрено.
Без излишни украси, но изящно изработен. Аз самата бих си го избрала, ако подобен лукс не ми се стореше прекален.
Наведох се и целунах Рис. С ъгълчето на окото си видях, че на възглавницата ми се е появило още нещо.
Като се отдръпнах, установих, че е втори подарък — голяма кутия, опакована в аметистово-лилава хартия.
— Още един?
Рис махна лениво с ръка — олицетворение на илирианската арогантност.
— Да не мислиш, че един скицник е достатъчен подарък за Велика господарка?
Лицето ми пламна, но отворих и втория подарък. В кутията лежеше старателно сгънат небесносин шал от най-меката вълна на света.