![Царицата на Палмира [Танцът на боговете] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/5/caricata-na-palmira-tanct-na-bogovete-download.jpg)
Царицата на Палмира [Танцът на боговете]
- Автор: Даниел Антоан Б.
- Серия: Царицата на Палмира #1
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Царицата на Палмира [Танцът на боговете]». Краткое содержание книги:
И всичко това, докъдето поглед стига, чак до меандрите на един дунавски ръкав, далече на север.
От пръв поглед разбраха, че няма да намерят императора. Но Аврелиан скочи от коня си и пристъпи напред в калта, без да се поколебае.
Първо се помъчи да не ходи по мъртвите. Обаче човек не можеше да стъпи, без да натисне някой крайник, корем, гърди, тил. Той обърна с две ръце първото лице, изчисти калта от очите и устата. После се наведе над друго и над трето.
Максим се приближи.
— Това е невъзможно, Аврелиан. Този път управителят е прав, по изключение. За какво да се търси онова, което няма да бъде намерено?
Аврелиан отговори, без да го погледне:
— Аз ще го намеря. Няма да си тръгна от това тресавище, ако не държа тялото на Деций Август в ръцете си.
* * *
Когато започна да се свечерява, те още не го бяха намерили. Легионерите вече обръщаха само тук-там по някой труп. Трима от тях си бяха изповръщали червата и сега стояха при конете, с гръб към ужаса, опитвайки се да забравят вонята, която проникваше чак под кожата им.
Максим не се отделяше от Аврелиан. Той тревожно наблюдаваше действията му. Двамата се отдалечаваха все повече от бреговете на мочурището. Вървяха ту на една, ту на друга страна, обръщайки и преобръщайки безспирно тела и лица. Очите, устата, челата, които се показваха, в нито един от случаите не принадлежаха на Деций.
Понякога те затъваха до кръста, залитаха в ями с вода и успяваха да се измъкнат от там само като се хващаха за труповете, които се изтърколваха върху тях абсолютно отпуснати. Раната на Максим беше започнала отново да кърви и го болеше. Прясната и още червена кръв се смесваше с онази, черната, която лепнеше навсякъде. Красивата му руса коса беше станала мръсна като гърдите на глиган. Но той и не помисляше да се оплаква.
Аврелиан беше бесен и целият в кал. Само синьото на очите му все още беше чисто. Той се биеше с птиците и с плъховете. Беше извадил сабята на Етруск, за да я върти над главата си, докато с лявата ръка преобръщаше лице след лице. Продължаваше да чисти очи и устни. После ги изоставяше на гарваните…
* * *
Към петнайсетия час Максим каза:
— Скоро ще падне нощта. Трябва да се върнем на брега или ще се загубим в тъмнината. Утре на разсъмване ще можем…
— Заповядай да запалят факли. По две на човек.
— Аврелиан…
— Факли, трибун Максим.
* * *
Всички се подчиниха – понякога хората се страхуват повече от безумието на някой командир, отколкото от лудостта на боговете. Като преглътнаха отвращението и ужаса си, те образуваха кръг около Аврелиан с по една факла във всяка ръка, като създадоха по този начин странен мехур от светлина на повърхността на мочурището. Той се местеше със скоростта на буболечка – изолиран и миниатюрен в безкрайността на мрака.
В центъра на това сияние, което сякаш плуваше към непознати за човека светове, Аврелиан не спираше да обръща лицата на победените.
С падането на нощта поне лешоядите бяха изоставили пира си.
Войниците затъваха все повече в застоялата тиня. Трупът на Деций още не беше открит.
* * *
От колко ли време бродеха напразно? Вече не знаеха. Също както не знаеха дали напредват наляво или надясно, напред или назад.
Може би се въртяха в кръг. В яда и умопомрачението си Аврелиан може би обръщаше едни и същи мъртви лица от часове.
Изтощението превиваше на две войниците. Въпреки вонята, от която им се гадеше, те бяха гладни. Краката им се движеха механично, волята вече почти не участваше. Факлите догаряха, а те нямаха търпение да изгаснат напълно. Колкото и да се страхуваха от заобикалящата ги нощ, населена с трупове, тъмнината най-после щеше да принуди Аврелиан да спре.
Изведнъж един легионер се подхлъзна и падна. Факлата му се стовари върху телата. Чу се глухо съскане. Син пламък, къс като вълната на килим, се разпространи около тях.
Миг по-късно се разрасна със свистене и за тяхно най-голямо изумление се устреми във всички посоки, като безформени, невероятно подвижни ивици.
За миг пламъкът покри цялото тресавище.
Нощта се освети в синьо. Морскосиньо, наситено и диво. То накара телата, растенията, калта да заблестят и повдигна нощта, както саванът отмества тежестта на въздуха от разядената плът.