![Царицата на Палмира [Танцът на боговете] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/5/caricata-na-palmira-tanct-na-bogovete-download.jpg)
Царицата на Палмира [Танцът на боговете]
- Автор: Даниел Антоан Б.
- Серия: Царицата на Палмира #1
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Царицата на Палмира [Танцът на боговете]». Краткое содержание книги:
По-късно легионерите разказваха, че това синьо – сурово и чисто – било същото, като синьото на ирисите на легат Аврелиан.
Един войник изкрещя от ужас, после друг. Всички се разбягаха, падайки сред пламъците, които странно защо не ги изгаряха, а ги задушаваха. Те залитаха, кашляйки, пълзейки по мъртвите, и дължаха живота си само на своите другари, които успяха да ги изправят.
После гигантският пламък започна да изчезва. Тресавището сякаш го пиеше на големи глътки и той си отиде на талази, така, както се беше появил.
Максим сложи здравата си ръка на рамото на Аврелиан.
— Достатъчно. Боговете видяха мъката ти и взеха душата на Деций. Това тресавище ще бъде неговата клада, но духът му няма да остане да блуждае тук. Можем да се върнем в лагера.
Тъмнината отново се беше настанила около тях. Оставаше само слабият и потрепващ блясък от факлата в ръката на Аврелиан.
След дълго мълчание той прошепна:
— Обичах Деций повече от баща си. Но също като баща ми, той се отвърна от мен и ме остави сам. Това ли искат боговете? Нима моята участ се състои в това да гледам как онези, които могат да ме напътстват, се отдалечават от мен и дори умират? Или пък майка ми е права?
— Тя предвеща смъртта на Деций. Това се изпълни – прошепна Максим. – Ти трябва да го помниш.
Аврелиан се взря в него, без да отговори. Факлата хвърляше кървави отблясъци в очите му. Максим не разбра дали Аврелиан го беше чул.
* * *
Те се върнаха в лагера при Нове едва на разсъмване. Приличаха на чудовища от изсушена кал, които смърдяха ужасно. Но преди да влязат да се изкъпят и да си починат в калдариума, те научиха новината. През нощта онова, което беше останало от офицерите и легионерите от V легион „Македония” и VII „Клавдия”, бяха приветствали Требониан, поставяйки императорския лавров венец върху едрата му глава. Рим имаше нов август. И нова политика.
На разсъмване Требониан беше изпратил вестители при готския крал Книва, за да го уверят, че няма да бъде преследван и че може да запази всичкото заграбено богатство като знак за добрата воля на империята. Скоро новият император щеше да има щастието да го приеме, за да му връчи лично няколко сандъка със злато в замяна на този мир.
На шестия час, когато Аврелиан най-после спеше, го събудиха. Връчиха му послание, написано лично от Требониан.
XX легион „Валерия Виктрикс” трябваше да напусне лагера, преди да падне нощта, за да отиде в горната част на Дунав, където ще бъде по-полезен за сигурността на Рим. Тук в Мизия войната срещу варварите бе приключила.
≈ 14 ≈
ОАЗИСЪТ ДИНГИР-ДУСАГ
Те бяха в оазиса само от един ден. Неголям керван от трийсетина камили, дошъл от Удрух, натоварен с малко мед. Децата играеха из надвесените над водата скали. Те първи видяха движещите се сенки на хоризонта.
Някой се приближаваше. Едно-единствено животно. Може би изгубена камила.
Не, беше кон. С двама ездачи върху горкото животно.
Да, един мъж и една жена. Сами, без охрана, нито муле, нито камила с товар.
Мъжете бързо разпознаха римското покривало на коня и наметалото на римски офицер, което прикриваше жената. Едва когато странните пътници бяха вече съвсем близо, те с изумление я познаха. Нея. Звездата на пустинята. Дъщерята на Абдонай, изчезнала от месеци, която смятаха за мъртва.
Новината се разнесе от палатка на палатка. Жените се втурнаха и направиха шпалир, за да я посрещнат в лагера. Започнаха да я поздравяват с викове за добре дошла, които замряха в гърлата им още преди мъжете да им направят знак да спрат.
Всички потръпнаха, сякаш топлината на пустинята по някакъв зловещ начин ги вледеняваше.
Мъжът носеше окървавена туника. Брадата му беше дълга за неговата възраст, а очите му горяха трескаво. Дъщерята на Абдонай, увита в наметалото, беше привързана към него с кожена връзка. Лицето й беше ужасно бледо, очите затворени. Човек можеше да си помисли, че е мъртва.
Жените изохкаха в един глас, но всички останаха на разстояние, без да се осмелят да кажат дума или да зададат въпрос.
Мъжът насочи коня си към езерото. Той развърза връзката и без да поиска помощ свлече Зиновия на земята. Тя отвори очи. Погледът й будеше страх. Жените си прехапаха устните. Децата наблюдаваха, знаейки, че винаги ще си спомнят онова, което виждаха в този момент.
Зиновия отблъсна грубо мъжа, който я беше довел дотук и искаше да продължи да й помага. Без да я е грижа, че я гледат, свали наметалото и го хвърли далече от себе си. Гола, тя се гмурна във водите на езерото и се скри в тях.
Остана там, под повърхността, толкова дълго, че вълните на езерото изчезнаха съвсем и хората започнаха да се страхуват. После се показа косата й, люлееща се като водорасло.