Хюрем. Московската наложница

— Казах ти, не ме ли чу?

— Не те чух. Коя си ти?

Александра вече не можа да се стърпи.

— Александра Анастасия… — крещеше тя в лицето му и тогава стана нещо, което изобщо не беше очаквала.

Ръката на мъжа се стрелна във въздуха като светкавица и една тъничка пръчка изплющя по ръката на Александра. Момичето запищя от болка, а мъжът изсъска:

— Ти си наложница.

Докато Александра държеше ръката си, която сякаш гореше като жар, пръчката полетя стремително и отново я удари. Този път жарта изгори рамото ѝ.

— Коя си ти?

От очите на момичето се сипеха сълзи, а от устата му се отрони само:

— Алек…

Пръчката отново изплющя.

— Ти си наложница. Чу ли ме, московска наложнице?

Чак след петата пръчка Александра потвърди с кимване, че е чула. Мерзука беше паднала в краката ѝ и плачеше. Двете захлипаха в хор — Александра от болка, а спътницата ѝ от страх. През влажните си мигли Александра видя страхливите, любопитни женски глави, които надничаха към вътрешния двор. Всички гледаха как я бият. Срамът още повече засили болката ѝ. Обърна поглед към мъжа. Зад водопада от сълзи се опитваше да запечата в главата си всеки детайл от това лице. Даде си дума никога да не забравя тази физиономия.

Мъжът сякаш прочете мислите ѝ.

— Каза ли ми нещо?

Момичето веднага завъртя отрицателно глава.

— Ти си московска наложница, разбра ли? Всъщност дори все още не можеш да се наречеш наложница. Ще се спретнеш, ще бъдеш обучена. Ще се промениш. Своенравната московчанка ще си отиде и на нейно място ще дойде дворцова наложница. Ако нашата господарка валиде султан счете за подходящо да останеш в харема, ще останеш, ако не — ще си ходиш.

Млъкна, хвана брадичката на момичето и повдигна главата му. После довърши думите си:

— Ако имаш късмет, ще те затворят в някой конак на везир или бей, а ако нямаш — Бог да ти е на помощ.

Погледна строго синьо-зелените очи, мокри от сълзите.

— А, още нещо. Тук не се вика. Тишината на харема е свята. Не се нарушава. Ако ще разбунваш спокойствието и тишината, по-добре иди и се хвърли в морето още сега. Разбра ли, московска наложнице?

На Александра ѝ се искаше да умре. Не, не! Всъщност това, което наистина искаше, беше да пререже гърлото на този човек. Изведнъж усети липсата на Тачам Ноян. Къде беше нейният юнак на светлосив кон? Ах, сега да беше тук, да я метне на гърба на Умут и да я отвлече отново в планините!

— Разбра ли? — повтори мъжът.

В гласа му се надигаше онази заплашителна нотка, която тя вече беше усетила. Значи пръчката всеки момент щеше да заиграе.

Александра кимна с глава:

— Разбрах.

— Да преминем на втори урок.

Раздруса брадичката на момичето и я пусна.

— Няма да си казваш името, ако не те попитат. Дори и да ти говорят, няма да вдигаш глава и да поглеждаш нашия господар падишаха, валиле султан или хасеки[36] хатун, докато не ти бъде изрично наредено.