Фурията на капитана
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Кодексът Алера #4
- Язык: болгарский
- Год: @Читанка
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на капитана». Краткое содержание книги:
Пратеникът отново отдаде чест и си тръгна.
Маркус се намръщи.
— Сенаторът няма да е доволен от вас, сър. Той ви заповяда да изчакате на място.
Капитанът студено се усмихна:
— Точно затова изчаках, докато нещата не станат наистина лоши, преди да дам заповедта. Той може да крещи и да се хвали, но не може безнаказано да ме обвини за това, че съм превърнал поражението в победа — и той го знае.
Маркус изсумтя:
— Може би.
Капитанът погледна надолу към тъмнеещите тела на покойниците, покрити от гладни врани като одеяло. Тук-там сред мяркащите се тела на паднали легионери Маркус можеше да види по-големите и по-тъмни фигури на канимите. Труповете им не бяха малко, но легионите платиха пагубна цена, за да разкарат противника от позиция, която той никога не е възнамерявал да заема.
— Маркус — каза капитанът.
— Сър.
— Да отидем при Фос и неговите хора. Днес гвардията понесе загуби и за първи път трибуните им по медицина имат истински жертви, нуждаещи се от лечение. Ще се нуждаят от помощ.
— Да, сър.
Капитанът замълча за момент. После каза.
— Искаше ми се да започна да действам по-рано, Маркус. Но ако го бях направил, Арнос щеше да има повод да ме отстрани от командването.
— Да, сър — тихо прошепна Маркус, — щеше да има.
Капитанът избърса двете си ръце в панталоните, сякаш се опитваше да изтрие нещо от тях.
— Добре — каза той тихо. — Да се размърдаме, центурион. Пътят до Мастингс е дълъг.
Глава 12
Тави и Арарис влязоха в града. Портите му бяха широко отворени, макар и не без усилия. Докато бяха затворени, тонове земя бяха струпани зад тях и рицарите на земята, които участваха в нападението, тъкмо бяха приключили с разчистването й.
— Погледни това — прошепна Тави на Арарис. — Дори и да бяха счупили портите, Гвардията нямаше да може да пробие през всичко това. Искали са просто да спрем, докато ни хвърлят камъни по главите.
Арарис кимна остро и извика към водача на хората при портата.
— Центурион! Можете ли да ни кажете местоположението на командването на сенатора?
Набит мъж с жезъл на центурион и кръв по шлема и нагръдника погледна надолу от стената. За секунда той оглежда Арарис и заклейменото му лице, а устните му се повдигнаха в презрителна усмивка — докато очите му не стигнаха до Тави.
Тави запази мълчеше. Капитани и други важни хора не са длъжни да говорят. За целта си имат подчинени.
Центурионът кимна на младия капитан и удари с юмрук в гърдите, приветствайки го.
— Градският площад, голяма бяла къща. Бившата резиденция на местния граф.
— Благодаря — каза Арарис, без ни най-малка следа от ирония в гласа, и те продължиха пътя си.
Дългокраките коне на маратите се движеха в някакъв танцуващ тръс по главната улица на Отос, като чаткането на копитата им отчетливо се разнасяше над паважа. Във въздуха силно миришеше на каними — беше остра миризма на гнило, премесена с метал.
По улиците беше много тихо по време на целия им път. С изключение на няколко преминаващи отряда легионери, те не видяха никого. Всъщност…
Изведнъж на Тави му загорча в устата и той преглътна, успокоявайки стомаха си.
— Хората. Къде са хората?
Лицето на Арарис потъмня, но той остана безмълвен. Те излязоха от жарките обедни лъчи на слънцето и се потопиха в огромната, прохладна сянка, хвърляна от отвесните скали, извисяващи се от двете страни на града. Тави потръпна.
Пристигнаха на градския площад, разположен близо до южните стени на града, и видяха къде са отишли всички жители на Отос. На камъните на площада седяха около осем или деветстотин цивилни, обградени от редици мрачни легионери.
Още повече гвардейци бяха заели позиции на южната стена, предимно стрелци. Около половината от тях гледаха към площада, а не на юг, където войските на канимите, както Тави страстно се надяваше, все още се оттегляха.
Над площада цареше тишина, мъже, жени и деца седяха неподвижно, без да разговарят. Тук-там лаеха кучета или крещяха деца, а пролетният вятър понякога шумно затръшваше отворена врата.
Намираха се на петдесет ярда от него, но дори и с ограничените си умения на призовател на вода Тави усети техния тих, разяждащ страх. Усещането беше непоносимо, защото, за разлика от неговия собствен страх, то не беше в състояние да остане вътре.