Фурията на капитана
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Кодексът Алера #4
- Язык: болгарский
- Год: @Читанка
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на капитана». Краткое содержание книги:
Доспехите и шлемовете от алеранска стомана не предпазваха особено добре при удари с камъни с такава тежест и размер. Дори когато трибуните започнаха да крещят, заповядвайки на кохортите да се престроят в „костенурка“, градушката от камъни разрушаваше плътния строй и оставяше хората беззащитни, пробивайки щитове и чупейки вдигнати ръце.
Примитивните снаряди бяха по-малко опасни в сравнение с премерената стрелба с лъкове, но пък имаха много по-голяма способност да нанасят сериозни наранявания — и редиците на Гвардията, намиращи се в най-близко до градските стени, доста пострадаха, преди да получат заповед да се оттеглят към земните укрепления, излизайки от обхвата на камъните.
Отстъпващите към земните насипи бяха уязвими и чакащите врани се гмурнаха към труповете им, но Маркус предварително успя набързо да оцени загубите. Гвардията беше загубила между седемстотин и осемстотин легионери, които останаха да лежат мъртви на бойното поле — неподвижни, оковани в броня фигури.
— Кървави врани — промърмори капитанът с такъв тон, че само Маркус беше достатъчно близо, за да го чуе. Отвращение се промъкваше в гласа на младия човек. — Битката не продължи и петнайсет минути, а той вече загуби една десета от своя легион.
Маркус изсумтя в съгласие.
— С такива темпове ще отидем сами в Мастингс, сър.
— Преди всичко трябва да отчиташ, че те числено ни превъзхождат — продължи капитанът. — За да използваш тактика на изтощаване, трябва да улучиш момента.
— Да, сър — каза Маркус.
Капитанът забарабани с върховете на пръстите си по дръжката на меча.
— Мразя да стоя и да гледам.
Маркус погледна настрани към профила на капитана.
— Вие получихте вашите заповеди, сър. Ние сме резерв.
Долу зад земните насипи легионите на Гвардията се окопитиха. Въжета с възли и стълби бяха подготвени да щурмуват стените, а половин дузина рицари на земя, въоръжени с абсурдно огромни чукове, се събраха в центъра, за да разбият градските порти.
— Врани — гласът на капитана прозвуча слабо и уморено. — Опитах се да го предупредя.
Маркус улови движение с крайчеца на окото си, погледна нагоре и видя строени в двоен клин рицари Аери, които се носеха в небето към града.
Капитанът също ги видя.
— Ето ги и тях.
— Всичко е като по учебник — съгласи се Маркус.
Отново прозвучаха тръби и Гвардията с рев се втурна напред. Топки с бял пламък се пръснаха над стените близо до портата, когато рицарите на огъня изпратиха фуриите си срещу защитниците.
Дъждът от камъни се възобнови, но две редици рицари Аери атакуваха бойниците и изпратиха в полет всеки каним, попаднал във вихъра, генериран от фуриите им. Легионерите се хвърлиха в атака, мятайки стълби и въжета, докато земните рицари се втурнаха към портата.
Главата на капитана кимна настрани и той посочи хълма на запад.
— Вижте.
Маркус погледна нагоре и видя тъмни фигури да се издигат над върха на скалата, миг по-късно точно същите се появиха и на изток. Маркус видя, че фигурите по скалите извършват странни движения, но не веднага разбра какво правят.
Те се въртяха на място.
Камъните, които канимите досега мятаха с помощта на ръчни инструменти, изглеждаха като камъчета в сравнение с тези, които започнаха да падат върху толкова удачно сгъстените редици на Гвардията. Късове с височина до кръста на човек падаха долу и носеха смърт на всеки, когото улучваха, както и раняваха всички наоколо, когато отскачаха от земята при падането.
Маркус гледаше в нямо изумление. Дори притежаващите земна магия трябваше да имат значителен талант, за да хвърлят камъни с такъв размер, а канимите нямаха призователи на земя. Но въпросът не беше само в това — дори и да бяха достатъчно силни да мятат такива камъни, те определено не биха могли да ги хвърлят с такава скорост и на такова разстояние, а те точно това правеха.
Капитанът присви очи към хълмовете и неочаквано изръмжа.
— Прашки — каза той. — Кървави врани, те използват прашки.
Маркус хвърли поглед на капитана и се вгледа по-внимателно. Велики фурии, младият офицер беше прав. Канимите на скалите мятаха огромни камъни с помощта на дълги тежки вериги.
Всеки с прашка се навеждаше напред, вземаше камък и започваше да го върти в огромни кръгове, за да набере скорост, след което го пускаше към разположената в ниското Гвардия.