Фурията на капитана
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Кодексът Алера #4
- Язык: болгарский
- Год: @Читанка
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на капитана». Краткое содержание книги:
Тави го погледна недоверчиво.
— Да поправя? Да поправя това? Тя ме е лъгала дори преди още да се науча да говоря, а аз трябва да поправя всичко?
Усети как ръката му трепери, докато изтрива сълзите от лицето си.
— Ти ми го стовари днес. Когато се подготвяме за тръгване и аз трябва да ръководя действията на пет хиляди човека. Ти ми хвърли това в лицето днес.
— Тави — каза Арарис. — Тя е твоя майка. Има нужда от това.
Не. Тави почувства как несъзнателно клати глава. Списъкът отново се изсипа в съзнанието му. Това беше вече прекалено.
Дори вече беше повече от прекалено. Едва успяваше да заспи през последните два дни. И вече се сблъска с чудовищна и най-вероятно неразрешима дилема в задачата, получена от Първия… от неговия дядо. Хиляди животи зависеха от него.
Ако той наистина е син и наследник на принцепса, това означаваше, че отговорността за милиони животи лежи или ще лежи върху него. И не само това — той току-що получи истински пантеон от врагове, които приличаха по-скоро на полубогове, отколкото на обикновени хора.
А неговата леля — неговата майка — го е лъгала цял живот.
Гласът на разума, на разбирането загуби битката за възможността да управлява решенията на Тави.
— Тя имаше двадесет години да разговаря с мен, ако толкова се е нуждаела — рязко каза Тави. — Имаше цял живот. А аз имам легион, който трябва да потегля.
— Тави… — започна Арарис, в гласа му звучеше мек протест.
— Капитан Сципио — изръмжа Тави. — Имам работа, която трябва да свърша. Или идвай с мен, или се махни от пътя ми. Или верността, в която ми се закле, беше още една лъжа?
При тези думи Арарис замръзна. Очите му проблеснаха от внезапен гняв. Без да каже нито дума, той отключи вратата, отстъпи назад и я отвори пред Тави, като решително се изпъна в стойка мирно.
Тави смяташе да излезе гневно през вратата, но се поколеба. Не поглеждаше, не можеше да погледне Арарис, но виждаше мъжа, грижещ се за него, с периферното си зрение. Тави спокойно излезе и се заслуша в тишината. Отгоре вече не се чуваха стъпки, нито гласове или хлопащи врати. Командният център изглеждаше плашещо пуст.
— Беше точно пред мен — каза Тави. — Всички парчета. Дори вътре в името ми.
Арарис не каза нищо.
— Не мога — каза тихо Тави. — Не… не сега. Твърде много ми идва.
Вулканът от смущение и болка отново заплаши да го изкара извън контрол и Тави с всички сили се постара да забави дишането си, за да го предотврати. Погледна към Арарис.
Лицето на сингулара оставаше безстрастно като камък.
— Ще говоря с нея, когато се върна.
Арарис не каза нищо.
— Аз имам дълг, който трябва да стои на първо място — каза той тихо. — Както и ти.
Арарис мълча един безкраен миг.
После някак забавено вдигна юмрук към сърцето си и леко докосна с кокалчетата на пръстите си бронята. Когато заговори, гласът му беше съвсем малко по-силен от шепот, но думите предизвикаха тръпка в гръбнака на Тави.
— Аве — каза той тихо. — Аве Гай Октавиан, принцепс на Алера.
Глава 11
— Кохорта-а! — изрева Маркус с глас, който всеки легионер от водещата кохорта можеше да чуе. — Стой!
Последва звук на още две крачки, направени от строя, и настъпи тишина — Първи алерански достигна върха на невисокия хълм, от който се виждаше първия отбранителен пост на канимите. Водещата кохорта, както винаги, зае централна позиция.
На четвърта й трябваше само миг, за да се престрои на десния фланг. Седма, чийто трибун навремето прекара повече време в тренировки, нямаха нужда да изравняват редиците си.
— Три дни, за да се доберем до тук — промърмори един ветеран на друг, когато Маркус минаваше покрай тях. — Въпреки че можехме да го направим за ден. Сенаторска гвардия. Изнежени момиченца, без павиран път не могат и крачка да направят.
Маркус чукна с жезъла си по нагръдника на ветерана и изрева.
— Тишина! — той погледна говорещия и добави, — че момиченцата могат да се обидят.
Почти никой не се разсмя (и нека фуриите да помогнат на онези, които все пак не се сдържаха), но от водещата кохорта се дочу приглушено хихикане, след което Маркус усети, че легионът се потапя в обичайната напрегната тишина на очакване на битката.
Нито шегите, нито песните, нито огнените речи биха могли да прогонят страха от войниците. О, да, вдъхновяваща реч преди повратна точка в битката със сигурност краси добрата история. Но когато погледнеш в лицето на враг, който също като теб е решил да оцелее на всяка цена, разговорите стават излишни — и хората, стоящи пред него, знаеха това много добре.