Възходът на Ордата [bg] [ЛП]

На земята имаше купа със студена кървава каша. Дуротан я побутна с десния си крак към пленника. Велън я погледна, но не яде.

— Не е богатата трапеза, с която удостоихте мен и Оргрим в Телмор — каза Дуротан, — но е питателна.

Устните на Велън се извиха в усмивка.

— Каква паметна вечер.

— Получи ли това, което искаше от нас? — настоятелно попита Дуротан.

Той се гневеше, но не на Велън. Гневеше се, че се бе стигнало до това положение, в което този, от когото не бе видял друго, освен учтивост, сега бе негов пленник. И сега си го изкарваше на Пророка.

— Не разбирам. Ние просто искахме да посрещнем добре две смели момчета.

Дуротан стана на крака и изрита купата. Гъстата каша се разля по земята.

— Очакваш ли да ти повярвам?

Велън не се хвана на уловката. Той спокойно отвърна:

— Това е истината. Ти сам ще избереш да повярваш или не.

Дуротан падна на колене и изгледа Велън отблизо.

— Защо се опитвате да ни унищожите? Какво сме ви направили?

— Мога да ти задам същия въпрос — отговори Велън. Бялото му лице беше поруменяло. — Никога не сме вдигали пръст, за да ви нараним, а сега над двадесет дренаи са жертви на атаките ви!

Истината в думите му още повече разгневи Дуротан.

— Предците не лъжат — изръмжа той. — Бяхме предупредени, че не сте такива, каквито изглеждате… че сте наши врагове. Защо донесохте тези кристали, ако не за да ни атакувате?

— Мислехме, че може да ни помогнат да комуникираме по-добре със съществото в планината — Велън говореше бързо, опитвайки се да довърши изречението си, преди Дуротан да го прекъсне. — То не е враг на орките, нито пък ние. Дуротан, ти си интелигентен и мъдър. Разбрах го още в онази отдавна отминала нощ. Ти не вървиш сляпо като животно на заколение. Не знам защо водачите ви лъжат, но е така. Ние винаги сме се стремили да живеем в мир с вас. Ти си по-добър от това, сине на Гарад. Ти не си като другите!

Дуротан присви кафявите си очи.

— Грешиш, дренаи — отсече той. — Горд съм да бъда орк. Приемам наследството си.

Велън изглеждаше отчаян.

— Не разбираш. Не желая злото на хората ти. Просто…

— Просто какво? Просто твърдиш, че единствената причина да виждаме любимите си предци е защото… вашият бог е затворен в планината, така ли?

— То не е бог, то е съюзник и ще бъде такъв и на твоите хора, ако му позволите.

Дуротан изруга и се изправи, закрачи нервно в палатката, свивайки и отпускайки юмруци. После въздъхна тежко и гневът в него се превърна в пепел.