В черно като полунощ [bg]

— Мислиш, че… — Тифани се поколеба, а после завърши: — че преследва мен?

Тя затвори очи, за да не вижда обвинителното лице, и си спомни деня, в който целуна зимоковеца. Беше обзета от ужас и сковаващ страх, но имаше и странно усещане за топлина в целия онзи свят от сняг и лед. А колкото до целувката, е, ами то беше съвсем лек допир, като копринена кърпичка, паднала върху килим. Докато не изля цялата жар на слънцето в устните на зимоковеца. Разтопи го, превърна го във вода. Мраз на огън. Огън на мраз. Открай време я биваше с огъня. Огънят беше неин приятел. И всъщност не унищожи зимата. Оттогава имаше и други зими, но не толкова лоши, никога толкова лоши. И не ставаше дума за милувки. Просто стори правилното нещо в правилния момент. Така трябва. Защо тя трябваше да го стори ли? Защото вината беше нейна. Защото не послуша госпожица Коварна и се впусна в танц, който не беше просто танц, а преплитането на сезоните, смяната на годишните времена.

И тя се запита с ужас: „Има ли край? Правиш някаква глупава грешка, а след това нещо друго, за да я поправиш, а когато я оправиш, нещо друго се обърква. Има ли изобщо край?“

Госпожа Пруст я гледаше като хипнотизирана.

— Само потанцувах — прошепна Тифани.

Госпожа Пруст сложи ръка на рамото ѝ.

— Драга моя, струва ми се, че ще трябва да потанцуваш отново. Може ли да ти предложа да направиш нещо много разумно в този момент, Тифани Сболки?

— Да — кимна Тифани.

— Чуй моя съвет. По принцип не давам безплатни съвети, но съм доста доволна, че хванах онзи хлапак, който ми чупеше прозорците. Така че съм предразположена към добро настроение. Има една дама, която съм убедена, че много ще иска да си поговори с теб. Тя живее в града, но е абсолютно неоткриваема, колкото и да се мъчиш да я откриеш. Тя обаче може да те открие за части от секундата и съветът ми е, когато го стори, да запомниш всяка нейна дума.

— А как да я открия? — попита Тифани.

— Изпаднала си в самосъжаление и не ме слушаш внимателно — скара ѝ се госпожа Пруст. — Тя ще те открие. Ще разбереш, когато го стори. О, да, не ще и дума. — Тя бръкна в джоба си и измъкна малка кръгла тенекиена кутийка. Като отвори капачето ѝ с черния си нокът, плъзна остра миризма. — Ще си смръкнеш ли? — Поднесе кутийката на Тифани. — Гаден навик, разбира се, но прочиства синусите и ми помага да мисля. — Тя взе щипка от кафеникавата пудра, сложи я на опакото на ръката си и я смръкна със звук като от дудук, надут от обратната страна. Закашля се, примига няколко пъти и сподели: — Кафявите цивки, естествено, не се нравят всекиму, но по мое мнение допринасят за отвратния вещерски вид. Както и да е, надявам се скоро да ни донесат вечеря.