В черно като полунощ [bg]

Сите О’Бери сложи пръст на устните си.

— Море, то с женските препирни си е сложноватичко, да знайш. Трай си и стой настрана, ако щеш да ми чуеш съвето на женен мъж. Намешиш ли се у препирня между две женски, на мига че ти скочат и двете. И ич ти не думам за скръстването на ръчици, чупенето на устенца и потропването на краченца. Че си го отнесеш направо с тежка тояга.

Вещиците впиха очи една в друга. Тифани почувства внезапно объркване, сякаш беше скочила от А до Я, без да минава през останалите букви от азбуката.

— Това току-що наистина ли се случи, момичето ми? — обади се госпожа Пруст.

— Да — остро отвърна Тифани. — И още боли.

— Защо го направихме? — поклати глава госпожа Пруст.

— Честно казано, хвана ме яд на теб — призна Тифани. — Само за миг. Но се уплаших. Просто исках да се отърва от теб. Ти беше толкова…

— Непоносима? — подсказа госпожа Пруст.

— Точно така!

— А — въздъхна госпожа Пруст, — недоволство. Обръща се към вещиците. Все са виновни вещиците. Как започва ли? Може би току-що открихме. — Грозното ѝ лице се обърна към Тифани. — Кога стана вещица, момичето ми?

— Струва ми се, че като бях на осем — смънка Тифани. И разказа на госпожа Пруст историята за госпожа Зъбата, вещицата в лешниковата гора.

Жената я изслуша внимателно и се отпусна на сламата.

— Знаем, че понякога се случва — промълви тя. — На всеки стотина години или там някъде изведнъж всички решават, че вещиците са зло. Никой не знае защо става така. Изглежда просто се случва. Напоследък правила ли си нещо, което би могло да привлече внимание? Някаква особено важна магия или нещо подобно?

Тифани се замисли и отвърна:

— Ами имаше едно роище. Но то не беше чак толкова лошо. А преди това се сблъсках с кралицата на феите, ама то стана преди векове. Вярно, беше си доста ужасно, обаче като цяло си мисля, че да я ударя с тиган по главата е най-доброто, което съм можела да сторя навремето. И, ами… май трябва да кажа и че преди няколко години целунах зимоковеца…

Госпожа Пруст я слушаше с отворена уста, а сега направо ахна:

— Ти ли си била?

— Да — отвърна Тифани.

— Сигурна ли си? — настоя госпожа Пруст.

— Да, аз бях.

— Как беше?

— Студено, а после мокро. Не исках да го правя. Съжалявам, ясно?

— Преди около две години ли? — запита госпожа Пруст. — Интересно. Проблемът май се зароди горе-долу тогава, да знаеш. Нищо особено сериозно — просто сякаш хората спряха да ни уважават. Ей така, като че от въздуха, тъй да се каже. Ето например онова хлапе с камъка тая сутрин. Ами че то никога не би посмяло да пробва това преди година! Навремето, като се разминавахме, хората винаги ми кимаха. А сега се мръщят. Или кръстосват пръсти против уроки, за всеки случай. И при другите е така. Как е там, където си ти?