Време на мъчения [bg]

Патрулният автомобил на полицейското управление в Мортънсвил беше спрял на едно голо място в гората над езерото, в което нищо не плуваше и нищо не вирееше заради всички отрови, които се изсипваха там от години. През лятото беше сборище на насекоми и издаваше остра, химическа миризма. През есента също не миришеше по-добре, но поне насекомите намаляваха. От друга страна, сега езерото като че ли имаше конкуренция по отношение на смрадта.

Самият шеф на полицията Бентли се обади на Хенкел от личния си мобилен телефон, така че информацията да не се разпространи веднага. Бентли беше дребен, жилав мъж малко над шейсетте, който трябваше отдавна да се е пенсионирал, но беше като вързан за града и работата си. Ако напуснеше нея, вероятно трябваше да напусне и него, защото нямаше да понесе да гледа как някой друг се разпорежда с управлението. Бентли се самоопределяше според положението си в Мортънсвил. Без него щеше да се чувства кръгла нула.

Хенкел спря до другия автомобил и видя Бентли, който размаха шапката си от една пролука между дърветата. Хенкел взе собствената си шапка от седалката до себе си, извади нов чифт латексови ръкавици от кутията на пода и бавно се запъти към колегата си. Покрай лицето му жужаха последните есенни мушици, а в ясната утринна светлина му се струваше, че вижда цял рояк в гората. С приближаването усещаше все по-силно миризмата на разложение и изпита силно облекчение, когато първата работа на Бентли, още преди да каже нещо, бе да му подаде тубичка с ментолов вазелин. Хенкел сложи малко над горната си устна и около ноздрите си. Смрадта не изчезна, но ментолът надделяваше.

Хенкел нахлузи ръкавиците, Бентли стори също с чифта, който стърчеше от джоба на панталоните му.

— Кой ги е намерил? — попита Хенкел.

Това бяха първите му думи, откакто пристигна.

— Момчето на Чарли Лътър.

— Аха.

Пери Лътър беше простичък човек. Работеше почасово в закусвалнята „Шелбис“, където миеше чинии и метеше пода. Обичаше да рисува животни от зоопарка и да ги раздава на хората. Беше единственото дете на семейство Лътър, родено, след като те бяха минали четиридесетте. Сега и двамата бяха на близо осемдесет и Хенкел се чудеше какво ще стане със сина им, когато си идат. Вероятно щеше да се наложи да постъпи в някакъв дом, защото със сигурност не можеше да се грижи за себе си.

— Казал на майка си, после баща му ми се обади — обясни Бентли. — Помоли да не намесваме името на момчето. Обещах му да направя каквото мога.