Време на мъчения [bg]

Но за Паркър и други като него сега около Старото пристанище имаше прекалено много нови хотели, а повечето хора, които познаваше, не можеха да си позволят да седнат в ресторантите там. Някъде по пътя градът беше решил да се преобрази в рай за изискания вкус, със съответните менюта и цени, в което нямаше нищо лошо, ако икономиката не бе тръгнала надолу. Магазините за намалени стоки стояха някак некомфортно до шумните туристически барове на улица „Уорф“, с техните пияни гуляйджии, които често привличаха нежелано полицейско присъствие. Някога редът в района се поддържаше само от една жена сержант, която обикаляше върху гърба на кон, прочут с подлия си характер, но през деветдесетте години конната полиция беше разпусната и сега тук сновяха автомобили и цяла армия от униформени.

Междувременно градската управа най-сетне бе успяла да затвори кръчмата на Сангило на улица „Хампшир“ — последният истински долнопробен бар на Старото пристанище. Затварянето му стоеше на дневен ред още откакто един двайсетинагодишен младеж остана парализиран след престрелка пред заведението, но въпреки това беше жалко да видиш края му след петдесет славни години. Братята Фулчи, които някога бяха свалили вратата на таверната, за да я използват като таран в едно сбиване, бяха безутешни.

Паркър пиеше дългото си кафе и гледаше безделниците, които се мотаеха по „Конгрес“. Улицата все още пазеше ексцентричния си вид — „Стрейндж Мейн“ продължаваше да продава видео и аудиокасети, грамофонни плочи и игри за вече несъществуващи конзоли, а „Грийн Хенд“, „Йес Буукс“ и „Лонгфелоу“ развяваха знамето на печатното слово, редом до галерии, заведения за пушене и дори огромния магазин за възрастни „Видео Експо“. Настъплението на луксозните ресторанти обаче беше достигнало и до този далечен, западен край на пристанището и не беше трудно да се досети човек, че скоро хората, обитаващи социалните квартири по улицата, ще бъдат изтикани по-надалеч, за да не смущават благородните туристи.