![Време на мъчения [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/0/5/vreme-na-mcheniya-bg-download.jpg)
Време на мъчения [bg]
- Автор: Коннолли Джон
- Серия: Чарли Паркър #14
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-930-9
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Време на мъчения [bg]». Краткое содержание книги:
Одел знаеше името на Лусиъс, защото бе чул майка си да говори за него на баба му, шепнешком, както винаги, когато споменаваха някого от Отреза: Оберон, Касандър… Но Лусиъс е най-страшният от всички, беше казала майка му. Най-страшният на всички светове, отвърнала бе баба му.
Лусиъс каза само две изречения на Одел: „Знам къде работи майка ти. Не ме карай да я вземам оттам“, след което допря пръст до устните си, заклевайки момчето да мълчи. После разроши косата му и изчезна в Отреза.
Ето че сега Одел седеше на ръба на леглото си и трепереше. Пижамата му отново беше мокра. Плачеше му се. Тази нощ кошмарът се бе явил малко по-различно: момичето беше в стаята му. Гърдите й бяха много големи и докато Одел ги гледаше втренчено, от зърната им се процедиха малки капчици мляко. Момичето миришеше лошо. Палецът на дясната й ръка липсваше, но нямаше кръв.
— Майка ти е в безопасност — каза му тя, докато в косата й пълзеше буболечка. — Те не взимат цветнокожи.
В този миг Одел се събуди и едва се сдържа да не извика майка си, защото още усещаше миризмата на момичето в стаята, също както и тази на собствената си урина. Успя обаче да не издаде и звук и просто седеше, трепереше и с цялото си същество се разкайваше, задето онази септемврийска нощ бе погледнал през прозореца.
Чу приближаването на автомобил, който намали и спря. Одел често чуваше автомобили в странни часове, защото семейството му имаше нещастието да живее близо до един от пътищата към Отреза. Никой обаче не спираше тук. Отвори се врата. Одел не искаше да гледа, но чу мъжки глас, който изруга, а друг му отвърна нещо, което той не можа да долови. Между завесите отново имаше пролука. Тя привлече Одел.
— Не — прошепна си.
Защо този автомобил бе спрял тук? Защо не някъде другаде? Не стига момичето, нападнато от кучетата, ами сега и това. Ала той вече беше станал. Една крачка. Две. Одел притисна око в пролуката.
Бусът беше кафяв или черен — не беше сигурен, — но предната му гума беше спукана. За това си говореха двамата мъже. Към тях се присъедини още един, чието име Одел не знаеше, макар че често го беше виждал в града.
— Ще го заведем пеша — каза третият. — Бенедикт може да смени гумата и да ни настигне.
Един от другите двама се приближи до страничната врата на буса, отвори я и влезе вътре. След малко излезе, водейки четвърти мъж с примка на шията. Ръцете му бяха вързани на гърба, а на главата му бяха нахлузили торба. Наложи се да му помогнат да слезе от буса, за да не се спъне и падне. После затръшнаха вратата зад гърба му и го повлякоха към гората. Третият мъж — познатият на Одел, заговори нещо на Бенедикт, който се готвеше да вдигне буса на крик. После се обърна и погледна право към фургона на Уотсън.
„Не трябваше да го правя — помисли си Одел. — Не трябваше да поглеждам.“
Нечия ръка покри устата му. Той се опита да се отскубне, но после чу шепота на майка си.
— Тихо — каза тя. — Тихо.
После притисна Одел към себе си и двамата продължиха да гледат заедно.
Този път, за разлика от Лусиъс, мъжът не се приближи до прозореца. От гората се чу вик: „Трябва ми помощ“, и той се обърна и се отдалечи натам.
Одел захлипа в шепите на майка си. На вратата се появи баба му, загърната в халат заради студа.
— Пак го направих, мамо — прошепна Одел. — Намокрих се. Съжалявам.
— Не се притеснявай, миличък. Не си виновен. Но не казвай на никого за това, чуваш ли?
Той кимна. Разбираше. Не искаше никой да вземе майка му. Отвън се чу как Бендикт сваля първия болт на колелото.
— Хайде, ела — каза майка му, — да ги оставим да си вършат техните си работи.
Тази нощ той спа при майка си, само по чисто бельо. И двамата бяха още будни — баба му също, защото не се чуваше да хърка, — когато бусът отново запали и потегли натам, откъдето беше дошъл.
Изчезна в Отреза.
29
Едуард Хенкел, шериф на окръг Пласи, спря отстрани на пътя и се опита да успокои дишането си. Едва не беше ударил елен. Ако беше шофирал малко по-бързо, нямаше да се размине, а мъжкарят беше достатъчно голям, за да потроши предното стъкло и да го убие. Появил се беше толкова внезапно от мъглата, че Хенкел едва успя да го забележи, преди да се е изпречил пред колата. Не си спомняше дори кога е натиснал спирачката; сякаш колата беше спряла под давлението на някаква външна сила, а кракът му само по инерция се бе озовал на педала.
Гърдите го боляха. Напоследък често се случваше, което и бе причината да отиде на лекар. Освен това се задъхваше, страдаше от гадене и умора, а ако се изправеше внезапно, му се завиваше свят. Отдаваше всичко на грип, докато не се появиха болките. Бързият поглед в интернет показа, че на четиридесет и девет той изпитва всички предупредителни симптоми на наближаващ инфаркт. Подобно на горе-долу всички мъже след Адам, си помисли, че ще е достатъчно да вземе някакво лекарство и да си почине няколко дни, защото 1) ако наистина беше грип, нямаше смисъл да преиграва, и 2) ако имаше сърдечни проблеми, животът му щеше коренно да се промени — и то ако изобщо оцелееше, защото най-голямата промяна, с която се сблъсква човек в живота си, е неговият свършек.