Време на мъчения [bg]

Сънувал бе този кошмар може би над двайсет пъти през последната година — година и нещо, но пет от тях бяха само през последните две седмици; няколко пъти Одел се беше събуждал в подмокрено легло. Първия път, когато това се случи, беше толкова уплашен и засрамен, че събуди всички. Майка му го изми и му помогна да облече чиста пижама, а баба му събра чаршафите от леглото и наложи вестници върху дюшека, за да попият влагата. На следващия ден и двете бяха сприхави заради неспокойната нощ.

Втория път майката на Адел го заплаши, че ще започне отново да му слага бебешки пелени, а вечерта баба му донесе найлонов чаршаф, който постла върху леглото „за всеки случай“. Одел се почувства като бебе. Оттогава насам се бе напикал само още веднъж, но тогава скри пижамата си под леглото, а когато се прибра от училище, сам изпра и изсуши всичко. Кошмарът обаче продължаваше да го тормози, а когато се събудеше от него, не можеше повече да заспи. Стоеше далеч от прозореца и препрочиташе комиксите си на фенерче под завивката. Не искаше да включва нощната лампа. Спалнята му беше на практика преобразен склад, точно до стаята на майка му, но си беше неговото място и си я обичаше. Трябваше обаче да внимава, защото светлината от лампата се процеждаше под вратата и през тънките завеси, така че можеше някой да я види от пътя, а той не искаше това да стане.

Кошмарът бе толкова упорит, че Одел почти беше забравил, че всичко това се бе случило наистина: момичето, кучетата, мъжът на име Лусиъс… най-вече той. Одел беше видял цялата тази сцена наяве, само че тогава успя да се пъхне в леглото, преди Лусиъс да е стигнал до прозореца. Чу стъпките и дишането му Въпреки всичко остана да лежи съвършено неподвижно, и накрая Лусиъс си тръгна. Одел обаче не помръдна още няколко часа, докато не се увери, че и майка му вече е будна, защото се боеше, че това е номер и мъжът продължава да го шпионира.

Можеше да разкаже на майка си и баба си какво е видял. Трябваше да го направи, защото така щеше да бъде правилно, само че на следващия ден, докато се прибираше към фургона от училищния автобус, от гората близо до мястото, където майка му паркираше колата си, изскочи мъж, а следобедното слънце огря червеникавата му коса. Одел искаше да побегне и да се заключи вкъщи, но мъжът се оказа твърде бърз и го настигна още преди краката му да са го послушали.