Време на мъчения [bg]

Когато Паркър пристигна, в приемната нямаше секретарка, но през отворената врата на кабинета се виждаше Кастин, излегнат в стола си. Носеше розова риза и жълти тиранти, а краката му, обути в раирани крачоли, бяха подпрени на издърпаното най-долно чекмедже на бюрото му. Ръцете му бяха долепени върху корема, а часовникът на китката му беше достатъчно голям, за да краси църковна кула.

— Смущаваш дрямката ми — каза той с полуотворено око, когато Паркър влезе и седна.

— Надявам се, че някой не си плаща за нея.

— Най-добре мисля, докато тялото ми е в покой, а и това ми позволява да изразходвам огромни количества енергия, когато е нужно.

Съзнанието на Паркър обрисува неприятна картина, в която подпухналият Мокси употребяваше въпросната енергия с някое от множеството си завоевания от женски пол. Понякога силата на въображението му го тревожеше.

— Не искам да знам — каза той.

— За Джеръм Бърнел ли идваш?

— Точно така.

— Посъветвах го да не те наема, но не ме послуша. Трябва да се подпишеш за парите.

Адвокатът не изглеждаше излишно разтревожен от ненадейното изчезване на клиента си дори според собствените си широки стандарти.

— Не си ли чул? — попита Паркър.

Кастин отвори и другото си око и се обърна към него. При по-демонстративен човек жестът му би се равнявал на това, да стисне детектива за гърлото и да го разтърси, за да изскубне всички сведения, които има.

— Какво да чуя?

— Вчера не се е явил на срещата в службата за пробация. От днес се смята, че е в нарушение.

— Защо, мамка му, никой нищо не ми е казал?

— Може да пробваш да си вдигаш телефона.

— Имам много работа този следобед. Трябваше да презаредя батериите.

Той пусна крака на пода и се завъртя към Паркър. Вдигна слушалката на телефона и звънна на Атууд, който потвърди думите на Паркър.

— По дяволите — изруга Кастин.

Той посегна към кутийката „Мокси“ на бюрото си, пресуши я, хвърли я в кошчето в ъгъла и извади още една от малкия хладилник под прозореца.

— Искаш ли?

— Не, благодаря. Току-що пих кафе. Мислиш ли, че е избягал?

— Не беше от този тип.

— Не го познавам толкова добре, но и аз останах със същото впечатление. С колко пари разполага?

— Не мога да ти кажа.

— Хайде, Мокси.

— Ще поемеш ли случая?

— Иначе нямаше да съм тук.

Кастин отключи най-горното чекмедже, извади плика на Бърнел и го връчи на Паркър заедно с книгата за разписки.

— Подпиши тук.

Паркър подписа.