Деца от кръв и кости [bg]

Почти в края на деня вече сме се изкачили на стотици метри височина и пред нас се разкрива изумителна гледка към джунглата долу. Зеленина във всякакви оттенъци покрива земята, разстилайки безкраен балдахин под краката ни. През тропическите храсти се извива бърза река, която е единствената вода наоколо. Колкото по-високо се изкачваме, толкова по-малка става тя, докато накрая се превръща в тънка синя линия.

— Как може каквото и да било да съществува тук горе? — питам задъхано.

Поемам си дълбоко въздух и дърпам силно един камък над главата си. В началото на изкачването не опитвах стабилността на камъните, за които се хващах. Ожулените ми колене ми напомнят да не повтарям тази грешка.

Когато установявам, че камъкът е стабилен, се издърпвам по-нагоре по скалата, стъпвайки с босия си крак в една пукнатина. Обзема ме желание да се разплача, но го потискам. Вече два пъти трябваше да крия сълзите си. Унизително ще е отново да се разплача.

— Права си — изсумтява Тзеин зад мен, търсейки достатъчно широко място, където да стъпи Найла.

След като едва не падна при предишното изкачване, тя се плаши и стъпва само там, където Тзеин доказва, че е безопасно.

— Просто продължавайте да се изкачвате — извиква Зели отгоре. — Някъде тук е. Трябва да е тук.

— А ти всъщност видя ли го? — пита Тзеин.

Мислите ми се връщат към колибата на Мама Агба и момента, в който бъдещето избухна пред очите ни. Тогава всичко изглеждаше така вълшебно. Сега открадването на свитъка ми се струва отлична идея.

— Видяхме как се катерим… — отговарям.

— Но видяхте ли този „легендарен“ храм? — настоява Тзеин. — Това, че Мама Агба ни е видяла да се катерим, не означава, че Кандомбле наистина съществува.

— Престанете да говорите и се изкачвайте! — вика Зели. — Доверете ми се. Знам, че храмът съществува.

Това е причината да вика цял ден — упоритостта, която ни водеше от скала на скала. Реалността и логиката нямат значение за нея. Тя има толкова голяма нужда от това, че неуспехът дори не е в обсега на вероятностите.

Поглеждам надолу да отговоря на Тзеин, но при гледката на дърветата в джунглата на хиляди метри под нас мускулите ми се стягат. Притискам тялото си към планината и стискам силно скалата.

— Ей — вика Тзеин. — Не поглеждай надолу. Справяш се страхотно.

— Лъжеш.

— Продължавай да се изкачваш.

Ударите на сърцето бумкат в ушите ми, докато гледам надолу. Въпреки че краката ми треперят, продължавам нагоре. Небеса, ако Бинта можеше да ме види сега!

Прекрасното й лице се появява пред очите ми в цялата си красота. За първи път, откакто я видях да умира, си я представям жива, усмихната и до мен. Една нощ във военната стая тя свали бонето си. Бялата й коса се разстла на копринени пластове по раменете й.

И с какво ще си облечена, когато прекосяваме веригата Оласимбо? — пошегува се тя, когато й разказах плановете си за бягство към морето Адетунджи. — Дори и когато бягаш, кралицата ще умре, но няма да позволи да носиш панталони.

Сложи ръка на главата си и се престори, че крещи, имитирайки гласа на майка ми. Онази нощ се смях толкова много, че едва не се подмокрих.

Въпреки обстоятелствата, на лицето ми се появява усмивка. Бинта можеше да имитира всички в двореца. Но усмивката ми изчезва, когато си спомням за изгубените ни мечти и пропаднали планове. Мислех, че може да избягаме през тунелите под двореца. Излезехме ли навън, никога вече нямаше да се върнем. В онзи момент всичко ми се струваше толкова реално, но дали Бинта е съзнавала, че това е само мечта, която тя никога няма да изживее?

Този въпрос остава в главата ми и когато стигам до следващата площадка и се издърпвам нагоре. За кратко планината е равна, достатъчно широка, за да легна в тревата.

Когато се отпускам на колене, Зели се строполява в градина от бромелии, мачкайки ярките им червени и пурпурни венчелистчета под краката си. Аз се навеждам и вдъхвам сладкия им аромат. На Бинта много щяха да й харесат.

— Може ли да останем тук? — питам аз, докато ароматът на цветята ме успокоява.

Не мога да си представя да продължим да се изкачваме още по-високо. Има граници на това докъде може да ни отведе обещанието за Кандомбле.

Найла се изкатерва на площадката и аз вдигам глава. След нея идва Тзеин, целият плувнал в пот. Той сваля своето дашики без ръкави и аз поглеждам встрани — последния път, когато видях голото тяло на момче, бавачките ме къпеха заедно с Инан.