![Изтръгнати от корен [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/8/1/iztrgnati-ot-koren-bg-download.jpg)
Изтръгнати от корен [bg]
- Автор: Новик Наоми
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Екслибрис
- ISBN: 9786197115284
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изтръгнати от корен [bg]». Краткое содержание книги:
„Магията в тази книга е напълно правдоподобна и ти се струва, че и ти можеш да направиш заклинанията“. Урсула Ле Гуин, автор на Землемория
„Фантастична, вълнуваща, изпълнена с дълбока, тъмна магия…моментална класика“. Лев Гросман, автор на Магьосниците
„Да четеш тази книга е сякаш пак си намерил любим стар пуловер, познат и обичан“. Маги Стийвотър
„Омагьосваща във всички значения на тази красива стара дума“. Робин Хоб
А преди това, помислих си горчиво, бе искал да я открадне за себе си, да я отвлече също като Леса, да я погълне по свой собствен начин. Не го беше грижа, че ще изтръгне живота й из корен и ще я превърне в пленница в кулата си, само да му служи; защо трябваше да го е грижа сега, защо би рискувал да я пусне?
Той стоеше на няколко крачки зад мен, по-далеч от огъня и от Каша. Лицето му бе непроницаемо: не издаваше нищо, стиснал плътно устни. Отместих поглед и се опитах да изгладя изражението си, да прикрия мислите си. Ако успеех да намеря заклинание, с което да преминавам през стената, щеше да ми остане само да му се измъкна. Можех да опитам някоя формула за приспиване или да сложа нещо в чашата му за вечеря: Пелин, сварен с плодове от тис, докато стане на каша, добави три капки кръв и изречи заклинание: ще стане бърза отрова без вкус…
В носа ми внезапно нахлу острата миризма на горящи борови иглички и мисълта доби странен горчив привкус, който ме накара да осъзная колко е нередна. Отърсих се стъписано от нея и разтреперана, отстъпих крачка назад от огъня. От другата страна Каша чакаше да кажа нещо: с решително изражение и ясен поглед, изпълнен с доверие, обич и благодарност, както и със страх и тревога, но нищо различно от обикновени човешки чувства. Гледах я и тя ме гледаше обезпокоено — беше си същата Каша. Аз обаче не можех да кажа и дума. Още усещах в устата си миризмата на бор, а очите ми лютяха от пушека.
— Нешке? — Гласът й потрепваше от страх. Аз все така не казвах нищо. Тя се взираше в мен от другата страна на огнената линия; през маранята лицето й изглеждаше първо усмихнато, после нещастно; устните й трепереха ту в една форма, ту в друга, като че ли… опитваха различни изражения. Направих още една крачка назад и стана още по-зле. Тя наклони глава, втренчила поглед в лицето ми, а очите й леко се разшириха. Премести тежестта си в друга поза. — Нешке. — Вече не звучеше уплашено, само уверено и топло. — Всичко е наред. Знам, че ще ми помогнеш.
Змеят мълчеше до мен. Поех си въздух. И също мълчах. Нещо ме стискаше за гърлото. Накрая успях да прошепна:
— Аишимад.
Във въздуха помежду ни се появи остра, горчива миризма.
— Моля те — каза Каша. Гласът й изведнъж се превърна в ридание, като на актьор, преминаващ от една сцена в друга. Тя вдигна ръце към мен и се приближи към огъня с приведено напред тяло.
Беше твърде близо. Миризмата се усили; напомняше на горящи сочни дървета. — Нешке…
— Спри! — извиках. — Спри.
Каша спря. За миг остана там, после отпусна ръце до тялото си и лицето й се изпразни. Стаята се изпълни с миризма на гнило дърво.
Змеят вдигна ръка.
— Кулкиас вижкиас хаишимад — изрече той и от ръката му излезе светлина, която заблестя по кожата й. Съзрях под нея дебели зелени сенки като дълбоки пластове от листа върху листа. От очите й ме гледаше нещо; лицето й беше застинало, странно, нечовешко. Познавах го: същото, което бях почувствала, че ме търси в Леса. От Каша нямаше и следа.
Глава 9
На излизане през стената почти се наложи Змеят да ме подкрепя, докато ме изведе в преддверието на гробницата. Щом преминахме, аз се свлякох на земята до малката си купчинка пепел от борови иглички и се вгледах в нея с празен поглед. Едва ли не ги мразех, задето ми откраднаха лъжата. Не можех дори да заплача; това беше по-лошо, отколкото ако Каша бе мъртва. Той стоеше надвесен над мен.
— Има начин — вдигнах очи към него. — Има начин да измъкнем това нещо от нея.
Беше детски вик, молба. Той не каза нищо.
— Онова заклинание, което използвахте върху мен…
— Не. Не и за това. Пречистващото заклинание се справи трудно даже и с теб. Предупредих те. То опита ли се да те убеди да се нараниш?
Аз потреперих от ужас, спомнила си пепелявия вкус на кошмарната мисъл, която се бе промъкнала в главата ми: „Пелин и плодове от тис, бърза отрова“.
— Вас.
Той кимна.
— Много би му харесало: да те убеди да ме убиеш, а после да намери начин да те примами в Леса.
— Какво е то? Какво е това… нещо в нея? Казваме „Леса“, но тези дървета… — Неочаквано изпитах категорична увереност в това. — Тези дървета също са заразени, като Каша. То не е това, то живее там.
— Не знаем. Било е тук преди нас. Може би дори преди тях — добави той, като посочи стените със странните, чужди надписи. — Те са събудили Леса или са го създали, после са се борили с него известно време, но той ги е унищожил. Останала е само тази гробница. Тук е имало и по-стара кула, от която до идването на Полния в долината и бунта на Леса не се е запазило нищо, освен разпилени тухли.