Изтръгнати от корен [bg]

— Не говори за това — казах аз пресипнало и нещастно. Обзе ме гняв срещу Змея, че ме задържа толкова дълго. Вече имах план в главата си: щях да използвам заклинанието на Яга, за да разбера къде я е засегнала покварата, после щях да го помоля да ми покаже пречистващите заклинания, които бе използвал върху мен. Щях да прегледам книгата на Яга за други подобни и да прогоня покварата.

— Не мисли за това сега, само ми кажи: как се чувстваш? Лошо ли ти е, студено ли ти е?

Накрая огледах стаята. Стените бяха от същия гладък, бял като кост мрамор, а в една дълбока ниша в дъното имаше тежък каменен сандък, по-дълъг от човешки бой, с издълбани по горния край букви и други рисунки: високи, цъфнали дървета, увити едно в друго пълзящи стъбла. Върху него гореше син пламък, а от тесен процеп в стената струеше въздух. Беше красива стая, но много студена; тук не беше място за живи същества.

— Не можем да я държим тук — процедих свирепо на Змея, но той само поклати глава. — Тя има нужда от слънце и чист въздух. Можем да я затворим в моята стая…

— По-добре е, отколкото в Леса! — обади се Каша. — Нешке, моля те, кажи ми — добре ли е мама? Тя се опита да последва лесниците; уплаших се, че ще вземат и нея.

— Да — потвърдих аз, като избърсах лицето си и си поех дълбоко въздух, — добре е. Тревожи се за теб. Много се тревожи. Ще й кажа, че си добре…

— Може ли да й напиша писмо?

— Не — отказа Змеят и аз рязко се завъртях към него.

— Можем да й дадем молив и лист хартия! — казах ядосано. — Не е кой знае какво.

Лицето му беше сурово.

— Не може да си чак толкова глупава. Наистина ли мислиш, че е прекарала цяло денонощие, погребана в дърво-сърце, а сега си говори просто така с теб?

Аз замълчах уплашено. На устните ми заигра заклинанието на Яга за откриване на гнилоч. Отворих уста да го изрека… но това беше Каша. Моята Каша, която познавах по-добре от всеки друг на света. Гледах я и тя ме гледаше, нещастна и уплашена, но без да плаче, без да се присвива. Това беше тя.

— Сложили са я в дървото. Пазили са я за него, а аз я извадих оттам, преди то да успее да…

— Не — възрази той с равен той; аз го изгледах свирепо и се обърнах отново към нея. Тя въпреки всичко ми се усмихна: храбра, доблестна усмивка.

— Всичко е наред, Нешке каза тя. Щом мама е добре. Какво… — Тя преглътна. — Какво ще стане с мен?

Не знаех какво да отговоря.

— Ще намеря начин да те пречистя — казах почти отчаяно, без да поглеждам към Змея. — Ще намеря заклинание, за да сме сигурни, че си добре…

Но това бяха само думи. Не знаех как ще докажа на Змея, че Каша е добре. Той просто не желаеше да бъде убеден. А дори да успеех да го убедя, щеше да държи Каша тук до края на живота й, ако трябва, в една гробница с този древен крал и без лъч светлина — без повече да види любим човек, без въобще да живее. Той бе не по-малка опасност за Каша от Леса: той от самото начало не искаше да я спасявам.