Драконите на сломеното слънце [bg]

За меч не можеше и дума да става. Нямаше достатъчно време, за да я обучи както трябва, а не му се искаше да гледа как причинява повече вреда на себе си и на хората край нея, отколкото на враговете им. Не успяваше да открие нищо подходящо. Изведнъж погледът му попадна върху точно определено оръжие. Лунната светлина се отразяваше в него, сякаш нарочно искаше да привлече вниманието му — оръжието, известно под името зорница, или утринна звезда. Галдар се втренчи в него. Намръщи се замислено и го претегли на ръка. Утринната звезда е боен чук, окичен в единия си край с множество шипове, които, според хората с по-развихрена фантазия, му придават вид на зорница. Не беше тежък, не изискваше много време и усилия да го овладееш и вършеше чудесна работа срещу тежко бронирани рицари. Човек просто трябваше да налага с него врага си, докато бронята му не се пропука като черупка на орех. Естествено, през цялото време, докато го налагаш, е от съществено значение да избягваш ударите на меча му. Минотавърът подбра малък щит и въоръжен по този начин, слезе тежко надолу по пътя, поверил лагера на един кон.

— Сигурно съм си изгубил ума — измърмори. — Чисто и просто съм превъртял.

Мина вече беше избрала подходящо място край пътя. Беше достатъчно широко и навярно в миналото преминаващите армии го бяха използвали за почивка между отделните преходи. Тя пое утринната звезда, прецени я на око и я завъртя, за да усети центъра на тежестта й. Галдар й показа как да държи щита и къде да го разположи, за да има най-голяма полза от него. После й обясни как да използва чука и й позволи да направи няколко опита, колкото да навикне към усещането за оръжието.

С удовлетворение (и облекчение) установи, че Мина се учеше бързо. Макар да нямаше необходимото телосложение, беше силна. Пазеше равновесие умело, а движенията й бяха отмерени и бързи. Минотавърът издигна собствения си щит и й нареди да му нанесе няколко пробни удара. Първият беше впечатляващ, вторият го накара да отстъпи, а третият изрови огромна дупка в щита и разтърси ръката му до костта.

— Харесва ми това оръжие, Галдар — каза одобрително тя. — Изборът ти е добър.

Минотавърът изръмжа, потърка тръпнещата си ръка и остави настрана щита. Изтегли меча си, уви го в наметалото, а наметалото пристегна с въже, след което зае позиция.

— А сега е време да се захванем за работа сериозно — каза.

В края на следващите два часа Галдар не можеше да не признае, че е впечатлен от напредъка на своята ученичка.

— Сигурна ли си, че никога не са те обучавали за войник? — попита, като спря за момент да си поеме дъх.

— Никога — отговори Мина. — Виж, ще ти покажа. — Тя прехвърли меча в другата си ръка и му показа онази, с която го бе държала. — Сам отсъди дали говоря истината.

Меката й длан бе покрита с разкървавени мехури. И все пак, дори за секунда не се бе оплакала, не бе примижала по време на ударите, макар навярно болката от раните и да бе непоносима.